На дневен ред в Русия са кръстоносните походи(За имперската политика на олигархичната Руска федерация)
27 Март 2014
ЗАБЕЛЕЖКА: Авторът на тази статия е доктор на икономическите науки от 1999 г. на Института по световна икономика и международни отношения на Руската академия на науките – тема на дисертацията: „Концепция за постикономическото общество (Теоретични и практически аспекти)” и автор на повече от 1150 печатни труда, публикувани в Русия, Франция, Великобритания, САЩ и Китай, в това число – 13 монографии, 4 от които са преведени на английски, френски, японски и китайски.

Русия в своето месианство с лекота отминава съвременните правови канони в полза на реанимацията на етническата и религиозната идентичност.

Драматизмът и трагизма на събитията в Украйна не предразполагат към беземоционален анализ на ситуацията, но без него все пак не може да се мине. Никое от действащите лица в голямата политическа игра, водеща се вътре и извън Украйна, не е безгрешен – но на мене най-безразлична ми е позицията на моята собствена страна. Позиция, която изглежда, според мене, отчасти е умилително непоследователна, но отчасти е и вопиющо опасна.

Отначало за непоследователсността. Какво се случи през февруари 2014 г. в Киев? Народна революция, довела до държавен преврат и утвърждаването в Украйна на нова влсат. Усеща ли се в нея чуждестранно участие и поддръжка? Да, те се забелязват. Имали ли са такива събития исторически прецеденти? Разбира се, и най-чркият е редът от революции през 1917 г. в Русия, където беше извършен отначало вътрешноелеитен, а след това популистки преврат, идеологията и организаторите на който са били поддържани от редица европейски страни.

Как сега в Кремъл се отнасят към лидерите на октомврийския преврат? Не особено критично – на главния терорист даже се готвят да му възстановят паметника на Лубянка. А към интеревентите, нападнали Съветска Русия? Като към агресори, а не борци за хуманитарни ценности. Ако се подходи със същите мерки към събитията в Украйна, лесно е да се разбере, кой в сегашния свят е ненадминатият специалист по „двойните стандарти”.

Всяка съвременна нация е започнала своята история с революция. Всяка революция е носила със себе си насилие и „крайности”. Не на преданите привърженици на СССР и произлезлите от ВЧК принадлежи правото да осъждат киевските бунтовници. Но това не е най-важното.

Къде по-съществен е огромният дисонанс между риториката и действията на руските ръководители и установената международна  практика. Съвременната  международна система (родила се в огъня на религиозните войни през 17-ти век) е основана на принципа на суверенитета и ненамесатра на държавите във вътрешните работи. Този принцип се нарушаваше и нарушава достатъчно често и под разни предлози – но международното право става все по-определено и днес се е установил консенсус, съгласно който вмешателството във вътрешните работи на други страни е оправдано или като отговор на агресия, или като мярка за защита на собствените граждани, или като реакция на масово насилие и геноцид. Има класически примери. През 1991 г.  международна коалиция започна война против Ирак в отговор на неговата агресия спрямо Кувейт. През 1976 г. Израел наруши суверенитета на Уганда при провеждане на антитерористичната операция в Ентебе, спасявайки задържаните в самолета заложници. През 1978 г. Виетнам въведе войски в Кампучия, смъквайки режимана Пол Пот, жертви на който станаха 2 мил. граждани на тази страна. Светът нито осъди, нито открито приветства тези интервенции.

В случая с Русия и Украйна тези примери са нерелевантни (несравними). Украйна не започна военни действия против някоя страна. На нейната територия не се извършваше и не се извършва геноцид или етнически прочиствания. И накрая, никой от нашите граждани не пострада в хода на украинската революция (сред убитите в киевските сблъсъци имаше граждани на Белорусия и Грузия, но не и на Русия). Даже ако счететм Украйна за failed state, това не е основания за вмешателство. Нямайки такива основания, руските власти тръгнаха по хлъзгав път.

Отечествените политици говорят за заплаха за безопасността на „руснаците” и даже на „рускоезичните”. Чуват се разговори за „братските народи”, за „общата история” и за „правослявните корени”. Посъщността на нещата. Москва de facto заяви за цивилизационни, а не за правови основания за интервенция.

Съвременната международно-правова система изхожда от гражданската, а не от етническа или религиозна идентификация на човека. Държавите са задължени да защитават своите граждани, но не и представителите на своята титулна нация или последователите на своята доминираща конфесия. Като изключение се изказва само Израел, позиционираща себе си като еврейска и по същество, религиозна държава. Русия още не се е определила като руска и православна държава – ако тя се опита да направи това, страната просто ще престане да съществува. Русия няма основания „да защитава” зад своите граници „съотечествениците”, „рускоезичните” или „православните”. МОжете ли да си представите, какво ще стане, ако Ким Чен Ун реши да защитава южнокорейските си съотечественици от заплахите на американското военно присъствие? А защо пък Париж да не се намеси в работите някъде из страните на Западна Африка, където правата на „франкоезичните” се нарушават едва ли не всеки ден? Или пък на някоя мюсюлманска страна отдавна й е време да се втурне в Холандия или Германия, където положението на правоверните е далече от идеалното. Но никой не иска война всички срещу всички – и затова руските обосновки за вмешатеслтвото в украйнските работи са съвършено несъстоятелни!

         Несъстоятелно е и позоваването на това, че „правото на нациите на самоопределение никой не го е отменял”. Това право е определено с Декларацията на Общото събрание на ООН „За предоставяне на независимост на колониалните страни и народи” (резолюция от 14.12.1960 г. № 1514) и се отнася за народите на колонииите. Руското малцинство в Украйна не представлява лишен от държавност етнос – и изцяло може да се съедини със съотечествениците си, просто пристигайки в Русия (което се и случвало с малцинствата в условията на разпадане на държави или изменение на техните граници достатъчно често). В противен случай реализацията на „правото на нациите за самоопределение” се третира като сепаратизъм – и държавните власти имат право да го пресекат (както това се случи не толкова отдавна по отношение на замислилия се за „самоопределение” чеченски народ).

Съмнителен е и тезиса за „граждани на Русия”, във множеството живеещо в Украйна. Към момента на разпадане на СССР да получиш руско гражданство, без да си регестриран на територията на  РСФСР, беше много проблематично. През последните години масово преселване на руски граждани в Украйна не е отбелязано – по-скоро вървеше обратния процес. Значи, нашите „граждани” в источните региони на съседната страна – това са хора, получили паспорт „по опростена процедура” и имащи като минимум две гражданства. Следователно, Русия си присвоява правото „да защитава” интересите на лица, представляващи на първо място граждани на друга страна, което създава почва за крайно широко тълкуване и голям брой нови конфликти.

ИЗВОДЪТ ОТ КАЗАНОТО Е ПРОСТ:

Русия в своето месианство с лекота и непринуденост се отрича от съвременните правови канони в полза на реанимацията на етническата и религиозната идентичност в качеството на нещо по-съществено от принадлежността към политическата нация. Това означава, че онези, които считат нашата страна изостанала от Европа с 30-40 години, силно грешат. Мащабът на изоставане е не по-малко от 365 години (именно толкова време ни дели от Вестфалския договор, прекратил в Европа религиозните войни и предоставил на властите на всяка страна правото да предприема окончателното решение за съдбините на своите граждани). Вероятно, следващ етап на нашата политическа еволюция ще стане оправдаването на кръстоносните походи. Още повече, че догмата за непогрешимост на „папата” вече е приета с консенсус...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase