Investor Dnes Bloombergtv.bg Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Snimka Posoka Boec

Дискретната ислямизация по пътя към Европа

Косово - страната на неочакаваното - история за омразата, новия живот, джамиите, църквите, за ЕС стандарта и косоварите в бившето сърце на Сърбия

21 окт 2005 12:22,

Дискретната ислямизация по пътя към Европа

Полуизградена наново църква се извисява в центъра на Прищина. Бъдещето й предназначение е Международен център за млади хора. Църквата обаче ще стои зад телени мрежи. До нея е Библиотеката на Прищина. Снимки: Dnes.bg

Пътуването из Балканите винаги е свързано с близки до сърцето емоции и повечето българи обичат да пътуват в съседните страни, включително и аз.

Турция, Гърция, Сърбия, Македония – чувстваш се някакси на твоя си, балканска почва, и си почти като у дома.

Изключение от тази балканска идилия прави Косово. В сръбската провинция само преди година и половина имаше жестоки размирици и отново горяха църкви, а малкото останали сърби бяха почти окончателно прогонени.

Неочаквано обаче се наложи да пътувам служебно точно до Косово. Сред приятелите и роднините ми вестта за моето пътуване предизвика бурен смут и вопли, сякаш съм решил да се самоубивам.

Никой не беше съвсем наясно какво е положението там. Общото впечатление бе, че из бившото сърце на Сърбия бродят орди фанатизирани албанци и изтребват всичко християнско, а военните контингенти на НАТО и ООН треперят от шок и ужас в оградените си с бодлива тел бази.

Посъветваха ме да си направя пълна застраховка "Живот" и срещу злополука (вероятно няма застраховка срещу отвличане и насилване от косовари) и да не се плаша много, защото не било много лошо, но да имам едно на ум. Да бе, едно на ум – да ходя с бронирана жилетка, GPS и пет пистолета. Казва ми се да не заговарям никой на сръбски и естествено да забравя, че съм ¼ сърбин. Било хубаво да нося и шапка, защото съм имал „сръбска“ физиономия и косоварите ги „надушвали“ сърбите и „лошо ми се пишело“.

Така „успокоен и зарадван“, зареден с два валериана, потеглям със служебен рейс, пълен с леко понаплашени колеги и служебно пътуващи чиновници.

Най-прекият път е през Македония и после на север по пътя за Белград.

Минаваме ГКПП Гюешево. По-мизерен граничен пункт не бях виждал. И то на страна, която ще влезе в Европа след година. В сравнение с нашия съседният македонски прилича на петзвезден хотел и все едно те са влезли в Европа. Все пак родното ГКПП се ремонтира, но кога ще свърши ремонта – не се знае. Дотогава мъка.

Картината се допълва от тълпи куфарни (по-скоро найлонови) търговци и потресаваща тоалетна, която прилича на обор. Пълният абсурд на ситуацията се допълва от надписи на български и английски, налепени отпред на българския ГККП, които ви агитират, ако се сблъскате с корупция, да се обадите на еди кой си телефон. Последните цифри са леко откъснати, ама на кой му пука.

Естествено, митничар без празно няма да мине, та и македонци и българи искат по нещо. Искането е като закачка, как пък ще е директно. Дали има случайно календари или рекламни материали, толкова ще е хубаво. Има, как ще няма. Дават се календари, тефтери и писалки и се продължава.

През Крива Паланка до Куманово и след това на север по магистралата за Белград. Решаваме обаче да минем през Скопие и след това в Косово. Това е по-дългият път, въпрос на избор на шофьора.

На границата между Косово и Македония има полицейски постове, но няма знамена. Никаква индикация, че е граница. Дори не ни сложиха македонски печати в паспортите. Трафикът и от двете страни е доста оживен. При преминаване към косовския граничен пункт Ябланач (странно как се е запазило сръбското име) ни посреща извисена огромна джамия в близкото до границата село. На пункта ни карат да слезем от рейса, служител на ООН преглежда паспортите един по един, и бие печати.

Навсякъде има сини каски, повечето имат отегчени физиономии. Минаваме сравнително бързо, няма и 40 минути.

Представям си мрачни картини. Явно съм бил в голяма грешка. Навлизаме в градчето, пътят е без нито една дупка, всъщност така бяха и пътищата в Македония. За разлика от българските, естествено.

В малкото гранично селце с огромната джамия се заредиха банки, магазини и чисто нови и луксозни къщи. Не видях нито една забулена жена, напротив, много от колите бяха управлявани от млади шофьорки. Косово си има собствени регистрационни номера KS, сръбските отдавна са забравени. Няма нито един надпис или табела на сръбски.

При влизането в провинцията се минава през стръмни хълмове и планини, които са обсипани с къщи и то настроени по-най високите части. Явно косоварите обичат да са нависоко.

Навлизаме в Косово поле. Сръбската гордост. Там, където преди повече от 600 години според легендата е загинал Крали Марко в битката с османлиите и Сърбия е паднала под турско робство.

Е, сега вече Косово поле е албанско. По скоро косоварско.

Това не пречи на младата държава да се развива с бързи темпове, въпреки че още чака обявяването на независимостта си от Сърбия. Навсякъде се строи, къщите никнат директно в полето. Няма ток и вода, но има построена къща, която е минимум на два-три етажа.

Другата най-често срещана гледка са автокъщите и складовете за строителни материали. Пътищата са тесни и буквално са задръстени от нови и лъскави превозни средства. Често прехвърчат коли на полицейските сили към Мисията на ООН за временна администрация на Косово (United Nations Interim Mission in Kosovo, UNMIK).

Военни джипове на натовските сили на KFOR също са често срещана гледка, както техните бази.

България също има свое участие в размирната провинция още отпреди 5 години.

В KFOR имаме един инженерен взвод в състав от около 40 души, както и един офицер и един сержант в щаба на KFOR. В Международните полицейски сили в рамките на UNMIK пък участваме с около 100 полицаи.

Военните джипове на KFOR са в камуфлажни цветове, полицейските коли на KFOR са с червени надписи, а най-масовите джипове – тези на OOН - са бели. При цялата тази полицейска армия има и косовска полиция.

Най-страшни изглеждат тези от Армията за независимост на Косово (АНК), която е наследник на свирепите отряди на Армията за освобождение на Косово (АОК). Те са и тези, които най-непримиримо искат обявяването на Косово (или както го наричат Косова на албански) за независима държава и край на управлението на ООН.

Единствените следи от войната са изоставените сръбски къщи и телените мрежи около разрушените църкви. Излишно е да споменавам, че във всяка махала има по една чисто нова джамия с впечатляващо високи минарета. Това са и единствените следи на ислямизацията в страната. От време на време се веят албански знамена, има и потресаващо огромни гробници-паметници на някой косовар-герой, загинал в битките срещу сърбите.

Влизаме в столицата Прищина. Пътят от София дотам се оказва 8 часа с висенето по границите. Прилича на процъфтяващ малък европейски град. Всичко изглежда ново, чисто, спретнато и подредено. Населението на Прищина е около 300 хил. души и непрекъснато се увеличава. В Косово пък живеят почти 2 млн. албанци, които са 95% от населението.

Между другото хора над 30 години е много трудно да се видят. Пълно е с деца и майки с колички. Не случайно демографският взрив на албанското население бе този, който отне Косово от сърбите.

Всички са облечени по последна мода и се държат свободно и с ясно видимо самочувствие. Просяци и роми няма. Няма и боклуци. Единственият урбанистичен проблем като че ли са многото врани, които замърсяват паважа, затова и хората избягват да ходят под дърветата, за да не бъдат посипани с курешки.

Странно е откъде косоварите намират пари да поддържат този висок стандарт. Според официалната статистика годишният БВП на глава от населението е едва 1000 евро, а безработицата е над 50%.

Все пак трябва да се има предвид, че редица ислямски страни изливат милиони в бившата сръбска провинция. В сравнение с тези средства парите от ЕС са като капка в морето. Неслучайно в Прищина е пълно с мисии за подпомагане на Косово от Саудитска Арабия, ОАЕ, Турция и т.н.

Вероятно сивата икономика, контрабандата и парите на косоварите в чужбина също са основно перо в бюджета на хората в Косово.

Полагането на основите на нормална и работеща икономика са в начален етап. Приватизацията върви засега успешно, като дори има и българско участие. В областта са стъпили и няколко мощни чужди банки, които раздават масово кредити.

Вечерта решавам да изляза. Въпреки всички предупреждения за мен Прищина си е съвсем нормален град. Администраторът на хотела ми обясни, че най-хитовата дискотека е „Холивуд“.

Преди клуба влизам в симпатичен бар, гледат ме малко странно, но веднага ме обслужват и не задават много въпроси. Валутата в Косово е евро. Цените са горе-долу като в София и по-евтини – чаша вино 1-2 евро, кафето в по-хубавите заведения е 1 евро, във веригите за бързо хранене е 20-30 цента. Макдоналдс все още нямат.

Прищина няма с какво да изненада, ако отивате с туристическа цел. Най-впечатляващият град в Косово е Призрен, особено със старите си църкви от 14 век или поне тези, които са оцелели. Косовска Митровица също е сред местата, които си струва да се посетят, най-вече заради моста, който разделя града на сръбска и албанска част. Всъщност сърби там вече почти няма.

За съжаление имам време само за Прищина. И така, до дискотека „Холивуд“ се стига с такси. Естествено, трябва да се спазаря с шофьора. Питам на английски колко ще ми струва. Изобщо не се и замисля и казва 5 евро. От шапката не ме вижда добре, но като сядам в колата се обърна рязко и ме попита какъв съм. Викам си „този позна, че приличам на сърбин“. Казвам му, че съм българин. Получих почти благосклонен поглед, но все пак ме попита дали не съм сърбин.

Ами не съм, братко. Обясних му, че съм журналист и съм в Косово за откриване на завод във Вущри (Вучитрън), който е купен от българи.

Разговорът протича на сръбски, защото той така пожела. Оказа се, че светът наистина е малък и синът на шофьора живее във Вущри (на около 20-30 км северно от Прищина) и работи във въпросния завод.

Таксиджията обясни, че се казва Куртан, на 45 години е и няма против да го записвам. Явно благосклонно настроен дори свали таксата на 2 евро.

Големият му син е на 25 години, има още двама и една дъщеря. Построил е къща за големия (този, дето работи в завода) и чака първия си внук.

Питам го колко изкарва на месец. „Не се оплаквам. Зависи, някой път и по 2000 евро“. Не знам дали лъже, знам обаче, че косоварите са горди и не поставям думите му под съмнение. „Не искате ли да се обедините с Албания?“ „Глупости! Аз съм си косоварин, Косово си е моята родина, това е отделна държава!“, едва ли не ми казва Куртан и разви теория, че племена на древните илири са се заселили отдавна по тези земи, много преди сърбите, и тази територия си е тяхна.

Питам го за църквите. „Те първи посегнаха на джамиите! Не ги беше срам от нищо!“, категоричен е Куртан.

Подсещам го за миналогодишните сблъсъци, когато загинаха над 300 сърби, а православни светини в Косовска Митровица бяха унищожени.

„Не е вярно, те започнаха! Те убиха три наши момчета и ни обвиниха, че сме убили техен. Кой ще се занимава да ги убива тези мърши! Те са се сврели в коптори и ще пукнат сами там“, казва Куртан.

Питам го биха ли живели заедно отново. „Не, никога. Няма да им посегна, но не искам да ги виждам. Имах съседи сърби в Прищина, разчитали сме си много и се уважавахме. Но тази война промени всичко. Не искам да си спомням. Тези, които са останали да си живеят в техните места - да не се мяркат или ако се мяркат да научат албански и да се съобразяват с нас. Ние не посягаме първи, само връщаме. За какво да им посягаме – те са мърши, казах ти, дето ги е яд, че ние сме повече от тях и беснеят. Ако побеснеят пак ще ги доизколиме. Казвам ти, хващам ножа и ги коля. Иначе сме мирни“.
Явно сърби и косовари никога няма да живеят заедно. Прекалено много омраза се е натрупала. Плащам на Куртан 5 евро и не искам да ми връща. Казва ми, че ще ме върне безплатно тогава. Не му вярвам, но казвам окей.

Очаквам някаква дискотека с много ориент музика. Да, да. Никакви такива. По принцип албанците не слушат „чалга“. В никое заведение не можах да чуя. Може да са намразили турбо-фолка заради сърбите.

В клуба звучаха най-новите световни хитове. Никой не ми каза нищо. Само ме погледнаха малко накриво, но после им мина.

На връщане се прибрах до хотела пеша. Повървях доста, но се чувствах доста по-сигурен отколкото в София, например.

Обратно назад към България. Това, което е ясно, е, че нация със самочувствие, която не страда от грандомания и отстоява интересите си, получава нужното. Въпреки тежките и срамните моменти в историята си.

Един български политик и председател на партия, която сега управлява в тройна коалиция, заяви преди време, че пътят на България за Европа минава през Босфора. Може би трябва да минем през Косово. Поне ни е на път.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

Автор: