Кой убива децата?

"Насилието е последното убежище на некомпетентността", пише големият американски писател Айзък Азимов. При нас насилието се случва постоянно сред децата, но можем ли тях да обвиним в некомпетентност?

Педофил в социален дом уби момиче и рани две деца в село Трън. Трагедията се случи преди няколко седмици, но медиите отдавна бяха разказали какво става в тези домове- статии, филми, репортажи...Май претръпнахме.

Филмите бяха игнорирани и обявени за акция против страната ни (филмът за Могилино) и дори за престъпен акт (“Баклава”).Организираха се и доста дебати в медийното пространство, където се изтъкваше, че по този начин малките деца стават жертва- не само на обществото, а и на киното. Ами ако върнем лентата назад и си спомним колко трагични инцидента са се случили преди киното да тръгне по техните дири...

Всъщност насилие и тормоз между децата винаги е имало. Естествено, и филми са се правили. “Гимназията Кълъмбайн” на Майкъл Мур описва аналогичен случай на “Слон” (режисьор Гюс Ван Сант). Две деца хващат пушки и стрелят по съучениците си. Разликата е, че насилието в Щатите е мащабно като територията на страната, а убийствата при нас стават основно на битово ниво. Точно такива, каквито се случват в действителността.

Престъпленията от деца са твърде аналогични на тези, извършени от възрастните. Тоест те копират това, което виждат, това, което чуват, дори играят и приемат по-бързо събитията. Извършват ги бързо и необременено. Но можем ли да наречем едно убийство необременено?

Най-голям процент случаи на насилие, според данни на Държавната агенция за закрила на детето, се извършват именно в семейната среда, след това са случаите в образователната институция, а на двете места се вмъква нерегистрираното насилие върху детската психика.

Данните показват още, че престъпността се появява в застрашително ранна детска възраст. Според психолозите, причината за тези данни е неспокойна семейна среда и абсолютната незаинтересованост към поколението, което сега расте и “прохожда” в живота. Ние сме свикнали да мислим, че трагедиите се случват около нас, но не и на нас. Затова пък негативното отношение от деца към деца тръгва от най-невинния жест, отправен именно към тях. Ако щете и побутването на детето в градския транспорт, паркиралите коли на тротоара до училището, липсата на време от родителите, ниските заплати на учителите... За тези неща не са виновни медиите или киното.

И ако ни се струва страшна агресията в училище, може (и е добре) да я сравним с незаинтересоваността в семейството. Защото, ако филмът на Мур се бори със свободния достъп до оръжията, то у нас “оръжията” са другите хора. Децата прихващат агресията от това, което виждат. От малките кавги между мама и татко, от неутралния въпрос: “Как мина в училище?” и безличния отговор: “Добре”.

Не е важно само да си имаме дете, ако след това нямаме време да го гледаме.

И всъщност кой уби това момиче? Убиецът – със сигурност е един, а виновните?