Почивката свърши, потапяй се

Тръгваме на 5 август, вечерта. Не по мое желание ще се пътува тогава, но обстоятелствата вече са наложили тази необходимост, така че се примирявам с факта.

Изтътрузвам саковете на автогарата, докато пороят навън забива все по-силно един съществен въпрос в изморената ми главица - къде съм се понесла, като то, морето, очевидно идва към София? Ако продължи да вали със същата сила, много скоро ще мога да хвърля иначе неупотребяваната ни въдица през балкона на 6-я етаж и да си уловя калкан, цаца или поне нечия обувка, за да не съм капó.

Влизаме в автобуса, където ме лъхва отвратителна миризма на долни крайници, която се засилва с всяка изминала минута. Повредата не е в моя телевизор, защото, оглеждайки се наоколо, виждам всеки от пътниците да прикрепва кърпичка към муцуната си.

По пътеката минава услужлива леля, която продава шоков периодичен печат. Прошепва ми на ухо, че миризмата щé да е от мъж, защото жените не миришели така, след което напуска сцената и автобусът потегля с все миязмите и зловонните миризми.

След десетина минути находчива пътничка прави историческото откритие, че ароматът се излъчва от калъфите на седалките, които очевидно са били запрани и сложени обратно мокри.

Минаваме покрай Ихтиман, който по това време вече се намира под вода и има опасност да се превърне в нещо като Атлантида. Всеки звъни по мобилния на близки и познати, за да ги осведоми, че не е отнесен от природната стихия и магистралата все още е цяла.

Вали през целия път. Спираме малко след Стара Загора, където има още около петнайсет автобуса. Тоалетната е една, така че замъквам приятелката ми към едни на външен вид още неупотребявани храсти и там даваме всичко от себе си.

В 6. 30 сутринта се заковаваме в Созопол. Не вали, но е влажно и топло. Имаме три сака и няколко чанти. Обаждаме се на хазяйката, която ни казва да вървим надолу. Добре че гаджето на приятелката ми е издръжлив и стоически нарамва ¾ от багажа. Половин километър по-надолу местен полицай ни казва, че улицата, която търсим, се намира всъщност нагоре по баира. Те така му викали на баира – надолу.

Пристигаме в къщата, хвърляме багажа и заминаваме да пием кафе. Созопол си е почти същият, малко е поразчистено в центъра. В Стария град сергиите са натикани в една от по-малките улички, така че хората вече спокойно могат да ходят по главната, без да се спъват в шнолки, обици, пеещи пластмасови идиотчета, рапани и палачинки.

Проклинам съдбата, дето пееха Уикеда, защо сме се наврели да спим в Новия град, и то на майната си, докъдето са ми необходими туристически обувки и специална екипировка, за да се добера до квартирата.

Текилата си е на мястото, входът й е застопорен с някакъв клон. Така я помня от осем години, сигурно и Стефан, Поли и Ники са си същите.

След кратък прочит на централния плаж единодушно решаваме, че ще се ходи на Каваците. Срещу 5 кинта за такси се озоваваме в този късносоциалистически туристически рай. Ходя там от сто години и не ми омръзва. Капанчето си е с онези червени столчета, които ви оставят отпечатъци по задника. Тараторът си е все тъй воднист, а пилешката пържола до преди малко е кукуригала. Но все пак... си е Каваците.

Има и ресторант в самата сграда, но там не пускат, ако не си облечен /???/, което решава спора в полза на външните заведения.

Чадърчето е два лева, няма концесионери, които да те бият. С всеки изминал ден изграждаме безмълвно приятелство със съседите по пясък. До нас са ситуирани някакви скици, две семейства с малко дете, чиято майка е българка, а бащата – испанец. Диването се нарича Паола. Облечено е с кърпа на главата и памперс.

Комо естá, Паола, вика бащата, докато майката размахва пръст и гони детето с нанизано на пластмасова виличка парче пица. Паола млямли нещо и на български, и на испански. Плюе пицата на пясъка, овалва я добре и я натъпква обратно в устата си. Следва кратък урок на тема какво може и какво не може да се слага в устата. Театралният етюд завършва с реплика на мама: „Ще се самоубия“!

Паола се нааква, завесата се спуска.

Вечер се обикалят кръчмите из Стария град. Веднъж направихме грубата грешка да идем и в Новия град. Там поне не може да не си намериш място. От двете страни на улицата са изтипосани заведения, но за да ги видиш, първо трябва да разсееш пушека, който се вдига над скарите с кебапчета, риба и гофрети.

След като раздухаш дима, заставаш лице в лице с несъмнено талантлива певачка. Певачки има във всяко заведение и така, както си ходиш, слушаш преливащи музикални теми – от Вая кон Диос, през Мадона, Силвия Кацарова и Сашо Романа. Получава се интересен микс, който вътрешното ухо приема трудно.

Тук се продават балончета, там пластмасови змии /тъй необходими, за да ви е пълноценна почивката/. Моряшки тенисчици, дубльонки, чантички, слънчеви очила Версаче по десет кинта парчето и тишъртки с надпис Лавърбой.

Оазисът е Текила. Отваря към пет-шест привечер, но ако идете към девет, таман ще можете да седнете на някоя от дървените пейки на бара. Нарочвам си Ники са постоянен коктейло-направач и не го пускам цялата седмица. В замяна получавам светещо ледче на Финландия, което се оказва удобен претекст за запознанства с разни младежи.

Приятелката ми прави запомнящо се представление, като се пльосва два пъти по лице насред заведението, но там са се нагледали на подобни неща, така че инцидентът бързо бива забравен.

Заслужава си да идете и на скалите в края на Стария град. Малко ще се поизмъчите с алпинистки еквилибристики, за да се установите на някоя що годе полегата скала, но упражненията си заслужават. Смели младежи се хвърлят с главата надолу в морето, докато аз се задоволявам с умерено плацикане в някой гьол, като внимавам да не си оставя прешлените по скалите. От цялото катерене по баири, стълби и чукари развивам невероятна стамина и се чудя какво ще правя в София.

Казват, че целта на отпуската е да развие носталгия по дома. След задълбочено изучаване на чувствата и емоциите, може с известно хиперболизиране да се каже, че изпитвам някаква тъга по родната стряха. Освен носталгията, развих още летен вирус и огромна афта. Както се казваше във вица – почивката свърши, потапяй се.