Люлякови нощи

Живея на първия етаж, а терасата ми гледа към задния двор. Това, от една страна, е много неприятно, защото крадците вкъщи се чувстват като у дома си (последния път даже водка с кола си бяха налели), но пък в градината има люлякови дръвчета, които напролет цъфтят в лилаво и бяло и вкарват неописуема романтика на терасата ми. Тя е огромна, а люляците – много и я изпълват цялата.

Та за този месец - май - живея аз цялата зима, а наближи ли, с полуритуални танци подготвям терасата си за люляка. Изчиствам, слагам нова покривка на масата и меки възглавки на столовете, и си чакам люляка да разцъфти, да напълни терасата с омайност, та да си седна в топлите нощи, да си пийвам кротко биричка, а фритюрникът нежно да къркори и да довнася за обонятелните спомени, които ще ме топлят до следващия май.

А сега е май и люлякът цъфти неудържимо. Лек ветрец поклаща завесите и вкарва мириса в цялата къща, а на мен ми е едно леко на душата, то... поетът си го е казал, де: ”Люлякът ми замириса.” * – не мога по-добре от него да се изразя.

Тези люляци не съм ги садила аз. Но ги чувствам като свои. И поради тази причина ми е много тъжно, когато вандали ги оберат. То и жилището ми обират, ама това са едни други вандали, тях полицията да си ги гони. Аз обаче съм твърдо решена да гоня крадците на люляк. Но... всяка година, в разгара на цъфтежа, се събуждам, и виждам опустошенията след зверското люлякокършене. Вместо уханните кичести китки, стърчат голи клонки, които очите ще ми избодат (и в прекия, и в преносния смисъл). Години наред някой краде естествената украса на терасата ми.

Тази година, обаче, люляковата мафия ще си има проблеми с мен, защото аз... ще дебна! Имам воден пистолет и заредена кофа вода, с които ще подгоня крадците, както и списък с нецензурни думи, клетви и заплахи (за всеки случай).

Информацията, с която разполагах:
1.Набезите се осъществяват нощем.
2. И се отличават с особена жестокост – люляковите дръвчета са напълно опустошени.

И тъй като от тези сведения не успях да стигна до никакво заключение, реших просто да не спя една нощ по избор.

Миналата нощ.

Но още преди настъпването на нощта видях престъпника. Пиех си следобедното кафе, когато чух подозрителен шум в храстите. Направо не повярвах на очите си! Крадецът се оказа една дребна престаряла бабичка, от тези, дето настояват да им отстъпиш място в градския транспорт и дето много обичат да подвикват от терасите си: “Ей, не си хвърляй фаса, видях те, вдигни си боклуците!” или: “Пазете тишина, кое време е?!”, или: “Не късай цветята, как не те е срам!” и тем подобни.

И баш бабка от този тип да се катери по люляка ми, да подскача унизително и бързичко-бързичко да го опустошава... направо невероятно! Загубих всякакъв дар слово. А тя подскачаше все по-високо в усърдието си да се докопа до люляците. И никак не й подхождаше ни на годините, ни на вида да прави това нещо. Преглътнах, разтърках очите си, отпих голяма глътка кафе (за смелост, че нямах водка под ръка), поех въздух, па рекох: “А така! Кършете, кършете! Ей там е останало малко неокършено, виждате ли? Тююю! Не ви е срам!”

Па като хукна тази ми ти баба! Като младо яре хукна, да й се ненадяваш. Бях се подготвила за скандал, а то... думите ми увиснаха като прекършените люлякови клонки. Избяга бабката завчас, само дим остана подире й. И люляков аромат.

А аз останах да си зяпам.

Е, отпадна нощното бдение на терасата, легнах си - спокойна, че успях да опазя поне част от люляка. Даже си направих аромотерапия (за успокояване на нервите), оставяйки прозорецът отворен.

Днес, обаче, докато сърбах сутрешното си кафе, видях нещо, което направо ме шокира. Пак люляковите дръвчета се клатеха юнашката. И - пак бабичка. Тази обаче си беше истински престъпник, защото беше... въоръжена. Бабата си носеше специално съоръжение - един прът с кука накрая, с която си закачаше и придърпваше закаченото.

И аз я видях, ама и тя ме видя. Па като ме видя, нахили се, и рече: „Девойче, я ми помогни малко! Наведи оня, високия клон, че не мога да го стигна!“

Те тогава вече се газирах, та се разпених! Що за нахалство?! Как е възможно такова нещо! На няма и 100 метра е гората - пълна с люлякови храсти – ниски, удобни. Иди, откърши си, що тук орезиляваш!? Ама... невидяло му се!

Аууу, какво неуслужливо девойче! Брей, днешната младеж каква е дръпната и неуслужлива! Тц–тц–тц! Каза бабишкеля, па си нарами такъмите и наръча люляци, и си замина с високо вдигната глава и сопа.

Какво да кажа? Какво да направя? Днес отивам в гората да си набера и аз люляков букет...

А войната срещу лозенските пъргави бабички – люлякокрадки си е кауза пердута.

Ама аз ги запомних, и няма да им отстъпя място в трамвая!

–––––––––––––––––––––––

* Поетът е Иван Вазов