Идеален ден да запалиш свещичка - 5-ичка

След като отворих очи, ужасени от пресния още кошмар, в който едно прасе с обеца на носа ме ядеше откъм краката, а аз пищях ужасена, защото нямах крака да избягам и кръв хвърчеше, и ужас!

Та, след като отворих очи, опитвайки се да се отърся от кошмарния сън, видях суратчето на Радослав – 5-годишният ми собствен наследник, който ме гледаше от упор.

Премигах, разтрих очи, опитвайки се да фокусирам, докато той продължаваше да ме гледа втренчено. “Какво?!” – не издържах аз. “Няма ли да ми пожелаеш Честит рожден ден?” – накърни се детенцето.

У-у-у! Вярно, бе! Мамка му! Това е Денят! Денят, който чакаме от толкова много месеци, денят, за който се готвим и организираме от няколко седмици. Денят на Ради. С грандиозно детско парти щях да го изненадам, но то се провали с гръм и трясък, след като се оказа, че аз и Ради не можем да присъстваме. Но пък останаха още няколко изненади за рожденика.

Аз трябваше да ида на работа, обаче, а празненството щеше да е вкъщи вечерта – скромно, само с двамина гости.

Отидох на работа, де...

Но преди това се черпихме с попара и бонбони. Прегръщахме се и се целувахме, казвахме си “Обичам те!” - “И аз те обичам!” “Да си ми жив и здрав!” – “И ти да си ми жива и здрава!” и тем подобни нежности и пожелания си разменяхме, докато си сърбахме попарите.

След като дочакахме детегледачката и уточнихме, че се иска свещичка – 5-ичка, а не 5 свещички върху тортата, след като дадох някои наставления на детегледачката, най-важното от които бе да го заведе на дългомечтания филм Cars, който услужливо пуснаха по кината точно около рождения ден на Ради. Tой е анимационен (филмът, не Ради), а героите, както заглавието недвусмислено показва, са коли, които говорят и им се случват разни неща и въобще – супер филм за петгодишно момче, чиито основни интереси и хобита са свързани с превозните средства.

Ох, май си загубих мисълта. Така, де, детегледачката трябваше да го заведе на кино, с което да обере всичките благодарности и възхита на Ради, ама... к’во да се прави?... Беше рожденият му ден и трябваше да си получава изненадите една след друга и то по светло, ако може.

Как съм шофирала на път за работа, не помня, ама после едва си открих колата. Много глупаво се чувствам всеки път, когато търся колата си из пресечките на “Дондуков”. Не че ми се случва често, де, само когато мисля за друго сутрин и машинално карам, паркирам, слизам, тръгвам, после моменталически забравям къде точно съм паркирала.

Тази сутрин беше от тези. Мислех за торта, фойерверки, балони, свещички – петички, маската (не на Зоро, а на Синия Рейнджър). “Синия Рейнджър” – повтарях наум, за да не забравя, че е син, че е рейнджър (член на бойна група, хм) и, най-важното – че трябва да намеря маска и/или костюм на този боен групар и да я/ги купя, защото това е втората голяма изненада.

И за бетоновоз мислех. И мисли за фадроми, валяци, камиони, багери и всякакви други превозни средства се прокрадваха в главата ми. Само за моето си возило явно не съм мислела, щото после голям зор видях, докато го открия между един контейнер за боклук и един мерцедес на улица “Росица”. След втората пряка. Вляво. Отзад. Въх!

Тръгвам аз след работа, подтичвайки, щото бързам, щото е късно, магазините затварят, а ни торта, ни бетоновоз, ни маски на анимационни биячи, ни абсолютно нищо не съм купила все още за празника. А колата си не помня къде е, щурам се като глух петел из уличките, взирайки се в паркираните коли. И така – един час.

На всичкото отгоре срещнах един лудичък младеж на улицата, който с тревога в гласа и налудничав поглед ми изкрещя, че на 12 август щяло да има атомна война и всички сме щели да измрем. Приличаше на пророк – каквито сме гледали по филмите – с блуждаещ поглед, с дълги коси, които вятърът развя, а аз, схващайки драматизма и напрежението, се опулих и едва не хукнах ужасена.

Тю! Така и така ще се мре, що ли пък толкова се тревожа за всичко, казах си, и я съзрях. Колицата ми! Мепесенцето ми! Седеше си кротичко между огромен контейнер за боклук и чистак нов дебел бял мерцедес (един същия такъв ме преследва понякога... насън).

Дребничка, мръсничка и мизерничка е колата ми, ама може да ме откара бързо до сладкарницата, после до онзи магазин за играчки, в който подозирам, че ще се намери бетоновоз. Не е лесно да намериш бетоновоз, уверявам ви (както и следните едри машини: трамвай, тролей, валяк и още няколко, дето не запомних как се казват. Знам, щото търсих такива за Коледа).

На всичкото отгоре някои играчки били... сезонни. Това стана ясно, след като един приятел изръшка магазините в София за състезателни колички с дистанционно управление. Ама не намери. Щото това било сезонна стока, го светнали в един склад за играчки, като ягодите, малините и банските, например (макар че тях можеш замразени да ги намериш извън сезона. Без банските, де, само малинките и ягодките).

Та мислено се молех бетоновозите да не са сезонна стока, че тогава я закъсах. Поръчката си е поръчка: „Бетоновоз си нямам!“ - ми беше натъртено сутринта. Толкоз.

Оттук насетне дадох мръсна газ и всичко тръгна изведнъж по мед и масло. Сладкарница „Малина“: „Добър ден!“ „Добър ден!“ „Една малка сметанова торта с кафеви блатове, моля! И една свещ номер 5.“ „Заповядайте!“ „Благодаря!“ Първият срещнат магазин за играчки: „Добър ден! Търся бетоновоз...“ „Заповядайте!“ „Оу! Благодаря!“ Магазин за парти – джунджурийки: „Добър ден! Случайно да имате маска на Синия Рейнджър?“ „Да, много са вървежни, заповядайте!“

Между другото, знаете ли какво казвали рейнджърите, преди да се преобразят? „Пълна нощност!“ - това казвали. Толкова е смешно едно 110-сантиметрово с маска да крещи съвсем сериозно „Пълна нощност!“ „Май мощност има предвид, хихихи!“ - кикотехме се за негова сметка с детегледачката.

Партито беше страхотно, отпуснахме му края, гърмяхме с бомби и фойерверки, сложихме си смешни шапки и мустаци, изпонапихме се (кой с вино, кой със сок), танцувахме, крещяхме Пълна нощноооост!, такива работи...детски... Да си ми жив и здрав, Радославе! Не може да свърши света нито утре, нито никога, щом видях искрящите ти от вълнение, радост и изненада очи. Детски. Искрени.

P.S. После спах, ама не сънувах апокалиптичната картина на свършека на света. Явно от прасета ме е страх повече, отколкото от атомни бомби.


Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.