Кой за какво се бори в Либия?

Когато Франция и Великобритания поеха ролята на флагмани на офанзивата срещу режима на Муамар Кадафи, първоначалното впечатление беше, че те ще поемат тежестта на управлението на операцията. Френски самолети нанесоха първите удари, но съвсем скоро се видя, че САЩ нямат алтернатива като военен ръководител.

А след като всички в един глас обявиха, че всъщност елиминирането на полковника и дори свалянето му от власт не е цел на атаките, напъните на Никола Саркози и Дейвид Камерън заприличаха по-скоро на PR.
 
Френският президент така го е закъсал откъм рейтинг, че дори има прогнози, че няма да прескочи първия тур на предстоящите президентски избори. Икономическа криза, имиграция, скандали за съмнително финансиране – доста неща му дойдоха на главата.

Като човек с голямо его, държавният глава се реши на радикални мерки и побърза да покаже, че не е за отписване – има още какво да даде на Франция и света като управник.

Тук се прокрадва и версията, че либийската петролна изолация (наложена от Кадафи) по отношение на Париж може да се промени, ако опозиционерите вземат превес и впоследствие властта. Тогава на кого да благодарят най-много (чрез петрол)? Кой им даде свободата? Не е ли този, който първи тръгна да им помага и първи призна легитимността на движението им.

При британския премиер ситуацията е още по-странна. Предшественикът му Блеър договори сума ти споразумения за продажби на оръжие и износ на петрол, осигури на британския бизнес спогодби за милиарди „либийски” долари. Беше почетен гост в шатрата на Кадафи.

Самият Дейвид Камерън започна драстични съкращения във военните разходи на Обединеното кралство. И изведнъж застана редом до французите в кампанията да се атакува Либия, за да се спре насилието на режима срещу цивилното население. Може би не иска да остане по-назад при предполагаемото преразпределение на петролните ресурси. Може би.

Само че и французи, и британци се оказаха в остра нужда от американско командване. Вашингтон след дълго колебание все пак се реши да се включи и да отвори трета фронтова линия за последните 10 години след Ирак и Афганистан.

Но американците, в лицето на президента Обама и военния министър Робърт Гейтс, са категорични, че „до дни” ще сдадат водещата роля. Явно е, че не искат да са най-отпред. Не искат изливането на още милиарди, милиарди долари в и без това бездънния военен бюджет. Не искат нов Ирак или нов Афганистан. Не искат да злоупотребят с търпението и разбирането на арабските си партньори.

Но какво в крайна сметка искат те и техните съюзници? Каква е целта на тази Одисея?

Официалната и твърдо поддържана версия е прилагане на решенията на Съвета за сигурност на ООН, описани в резолюция 1973. Както всеки подобен документ, и този е с толкова (умишлено) объркан и двусмислен текст, че трактовката може да варира в доста широк диапазон.

И все пак да кажем основното – трябва да се защити цивилното население. Да, това е факт. Кадафи е безпощаден по отношение на всяко противопоставяне срещу абсолютната му власт. Не се колебае да хвърля кръвожадни наемници, частни армии, танкове, бойни самолети срещу собствения си народ. Но това не е от днес, нито от вчера. Така е над 40 години. 

Но така или иначе светът се обедини около това, че избиването на хората, настояващи за свобода и човешки права, трябва да спре. Дори Арабската лига даде своята подкрепа. Иначе въпросната Резолюция 1973 въобще нямаше и да мине.

Страни като Русия, Китай (традиционни противници на Запада) и Германия (разтърсвана от политическа нестабилност) не подкрепиха документа, тъй като беше ясно, че така се дава зелена светлина за удари по Либия, които почти неизбежно ще доведат до нови цивилни жертви. Нека не забравяме, че едната от основните тактики на Кадафи е разполагането на живи щитове по стратегически военни обекти.

Но пък и не се противопоставиха. И сега с голяма доза лицемерие критикуват военната интервенция.

Операцията пък трябвало вече да премине под егидата на НАТО. Тази структура имала опит в опазването на зони, забранени за полети (Босна и Херцеговина). Освен това говорим за наистина широка коалиция, за демонстрация на обединение на международната общност. Само че в НАТО не всички искат война.

Турция е твърдо против и засега налага вето на всеки проект за включване и ръководене на операцията в Либия.

Арабската лига пък е резервирана към участие на пакта, предвид противоречията по отношение на действията на алианса в Афганистан.

От друга страна, Италия, чиито бази (предвид географското положение) са от ключово значение за успешното протичане на офанзивата срещу Кадафи, постави ултиматум – или НАТО поема нещата, или се оттегляме.

Настойчивото търсене на колективна отговорност поставя в критичен цайтнот водещите сили. Като прибавим и очевидно неясната крайна цел на "Зората на Одисеята", нещата стават доста притеснителни за коалицията.

Липсата на консенсус съвсем естествено може да доведе до спиране на атаките. Така или иначе силите на Кадафи бяха изтласкани от Бенгази, а пораженията по противовъздушната им отбрана позволяват нова намеса при необходимост.

Но в близко бъдеще няма изгледи за промяна на ситуацията в Либия. Изглежда, Муамар Кадафи пак ще е там и ще държи здраво властта.