Моята приятелка София

Излизам и тръгвам, без значение накъде. Вървя по улицата. Крачките ми са ритъм, свързан директно с пулса на града. И се превръщам в част от туптящото сърце на този град, с улици като извити пипала. София е сърцето ми! В редките случаи, когато е чел стиховете си пред нюйоркската публика, Уолт Уитман е възкликвал: „ Аз съм сърцето на Манхатън!” А аз съм градонаркоман. Дишам въздуха му, докато се извися високо, и още по-високо...

Обичам този град, носещ името на храм, означаващо Мъдрост. Харесва ми, когато погледна в далечината да виждам как мукавената Витоша е надвиснала, прихлупила обширните квартали в сянката си. Небето отгоре, над града, сякаш го притиска и топли в синьото си.

Вървя по булевардите, преминавам през малките, тесни улички. Красиви са като в картина на Моне; един пъстър калейдоскоп, феерия и експлозии на цветове. Слънцето наднича над терасите и целува с жълтото си покривите.

Преминавам през парковете, където тревата е като току-що изстискано мръсно зелено от акварелната тубичка. Навсякъде пейзажа е обагрен в злак и спомени. Кучетата гонят котките, чуват се привикващите ги стопани.

Сядам и вадя цигарите и кибрита. Жадно пия дима, докато усещам как времето бавно отминава. Всичко наоколо е блус, като от тромпета на вечния Майлс Дейвис. Всичко е толкова... Ако Исак Бабел бе тук щеше да ме разбере, да го усети. Флобер също!

Времето тече, излива се бавно и пълни дългите ръкави на историята. Пуша! Устните ми изгарят от огъня. Хвърлям цигарата и продължавам да вървя...

Вече съм в самата сърцевина на града, в центъра на живота. Слънцето е вече над мен, връхчетата на пръстите му донасят до мен огризки от душата на изминалите времена. То продължава да се търкаля, като портокал по покривката на индиговото небе и скоро ще тупне от масата в мрака на идващата нощ.

Шумът, бъркотията и цветовете наоколо ме омагьосват. Движението е безспирно, виковете на пешеходците, скърцането на трамваите, облизващи запазилата се утринна влага на улиците.

Мургавите просяци протягат ръце, говорейки тихо. Витрините на луксозните магазини се натъртват в погледа ми. Отминавам ги. Металните тела на автомобилите преминават бързо. От запушените им стъкла се носи непривичният танц на музика, оплела в себе си всички неравноделни, балкански ритми. Тънки, женски гласове пригласят по глупав начин за отминали химери.

Вървя и за разнообразие гледам минувачите в очите: влажни и топли. Леките тела на жените преминават покрай мен като някакъв забравен спомен - дежа вю от лятото. Малките момчета, събрани около паметниците, в тесните, ниско изрязани джинси, опаковали слабите им, нестандартни градски тела, са като от щрихи на Гигер. Наоколо, като разноцветни пеперуди, пърхат малките момиченца от училищата наблизо и се смеят, засмукали дългите си цигари.

Над тях, надраскани с червени и сини цветове, надвисват и се мръщят тъмните паметници.

Тъмни и космати облаци се появяват иззад планинските върхове и бързо се настаняват над бетоните гърла на блоковете. Проблясва искра от жезъла на Зевс и едри капки, големи като Кохинор, започват да бомбардират уличната прах и съзидателно нахвърляните боклуци.

Но един повей на вятъра, едно движение на стрелката на градския часовник и всичко се изчиства. Отново е сухо и топло. Но не за дълго.

Слънцето започва да се спуска зад изстиващите, пепеляви покриви. Един последен лъч проблясва между порутените комини и то се скрива, казвайки довиждане на целия град. До утре!

Търся място, където да отпусна измореното си от дългия ден тяло. Виждам тъмните стъкла на бара. Напускам светлото, влизам в тъмното, сядам и чакам. Бирата пристига и аз пия жадно.

Приятен джаз се излива от дискретно скритите говорители. Оглеждам лицата около мен в мъгливия сумрак. Усмихнати са и красиви. Сладкият дим от цигарите на дамите кара дробовете ми да вдишват с наслада. Тялото ми вибрира и тупти в унисон с главната артерия на града.

Чувствам се цял в този град, покрит от нежните ръце на моята приятелка София. И ми е топло, топло…

Излизам навън и виждам как тъмнината захлупва града, като воал от приказка за вещици. Тръгвам отново по мрачните улици. Спускам се в подлеза. Там един тъжен мъж с китара пее песен за имагинерeн свят, написана от човек, застрелян в Ню Йорк от свой почитател.

Отново съм горе, по улиците. Електриковото жълто на уличните лампи боядисва фасадите на сградите, неоновото пулсиране ги прехвърля в друга реалност. Слагам малките слушалки в ушите си, натискам триъгълното копче. Усмихвам се и продължавам нататък. Потъвам в тъмното на София.