Заложникът Евро 2012

Бившият украински премиер и опозиционен лидер Юлия Тимошенко излежава 7-годишна присъда за злоупотреба с власт. Предстои й и дело за укриване на данъци. Самата Тимошенко показа ясно видими синини по тялото си и твърди, че е жертва на постоянен тормоз в затвора.

Драматичната съдба на 51-годишната украинка постоянно намира място във водещите новини на световните медии. Съдебното преследване срещу нея е меко казано противоречиво. Съмненията, че под предлог борба с корупцията във висшите етажи на властта Тимошенко е брутално отстранена от политическия живот от съперниците си, са доста сериозни и не изглеждат безпочвени.

Интересно обаче Европа и светът не бяха особено активни в защитата на осъдената през октомври Тимошенко. Да, критики на висок глас имаше, но някак между другото.

Досега. До момента, в който остана около месец преди началото на едно от най-значимите спортни събития в света – Европейското първенство по футбол. А то ще се проведе в Украйна (и другия домакин Полша) и ще прикове погледите на десетки, стотици милиони хора.

И ето че това, което ни е до болка познато от миналото на политическото деление и постоянни конфликти, се появи отново. Политиците решиха, че големият спортен форум е идеалното оръжие за решаване на въпроси, нямащи нищо общо със спорта.

Глас надигна видният футболен фен Ангела Меркел. Канцлерът се радваше на живо на успехите на Бундестима на Световното в Южна Африка преди 2 години, но сега обяви, че твърде вероятно няма да присъства на мачовете в далеч по-близката (като разстояние) Украйна. Причината – случаят „Тимошенко”.

Председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу и еврокомисарят по правосъдието Вивиан Рединг директно казаха, че ще бойкотират Европейското първенство. Същото обяви и австрийското правителство. Нищо, че страната дори не се класира за форума.

В общи линии в Брюксел се надигна истинска вълна от яростни противници на провеждането на толкова значимо първенство в страна, където има съмнения, че правителството използва съда за подсигуряване на властта си и отстраняването на опоненти от опозицията. За спиране на отбори от участие засега не се говори, но както вече споменахме, историята помни и подобни противоречиви решения. И то не едно и две.

Може би най-ярките са в двете последователни Олимпиади през 1980-те и 1984-та година. В първия случай Съединените щати повеждат група от цели 62 страни (сред които ФРГ и Япония), които спират спортистите си от участие на Олимпийските игри в Москва. Като причина за бойкота се посочва съветската инвазия в Афганистан в края на 1979-та година.

Естествено, както повеляват традициите на Желязната завеса, отговорът на Варшавския договор (с изключение на Румъния) не закъснява. 4 години след фиаското в Москва, Лос Анджелис организира Олимпиада без участието на 14 държави, солидарни със СССР. Официалното обяснение за отсъствието е липса на адекватни мерки за сигурност, но реалната причина е повече от ясна.

По иронията на съдбата Китай избира да се завърне на олимпийската сцена именно в Лос Анджелис след 32-годишно самоотлъчване.

В интерес на истината тази размяна на политически удари чрез спорта се оказва крайно неуспешна и на практика безсмислена. Неслучайно е и последната в такъв мащаб. Единственото „постижение” на тези бойкоти е ограбването на труда на хиляди атлети, чийто 4-годишен труд отива на вятъра.

Реално оттогава насам няма подобни протести, макар и през 2008-ма година в Пекин да се чуха искания за бойкот заради политиката на китайското правителство в Тибет.

Ако се върнем по-назад във времето обаче, можем да видим изобилие от политически борби на спортната сцена.

Лихтенщайн, Холандия, Испания и Швеция не пращат олимпийци в Мелбърн през 1956-та година след съветското нахлуване в Унгария. От друга страна Египет, Ливан и Ирак бойкотират заради Суецката криза. От Китай пък не се явяват, защото се допуска участието на Тайван.

През 72-ра година градът-домакин на Олимпиада се превръща в кървава арена на израелско-палестинския конфликт. Екстремисти взимат за заложници 11 еврейски спортисти в олимпийското село в Мюнхен. Акцията по освобождаване на похитените не преминава според очакванията и всички спортисти са убити.

4 години по-късно в Монреал игрите преминават без участието на цели 28 африкански държави. Бойкотът е следствие на отказа на Международния олимпийски комитет да извади от Олимпиадата Нова Зеландия.

Месеци преди форума от островната държава пращат своя национален ръгби отбор на турне в изолираната от спортния свят заради политиката на расова дискриминация Южноафриканска република. Това предизвиква и яростната реакция на останалите африкански страни.

По отношение на футбола нещата не са чак толкова драматични. Всъщност един от най-големите скандали датира от далечната 1938-ма година и Световното във Франция. Тогава почти всички големи отбори от Латинска Америка (с изключение на Бразилия) отказват да явят по френските терени, защото са обидени от решението за провеждане на два поредни Мондиала в Европа (през 1934-та година домакин е Италия).

В началото на 90-те години заради войните на Балканите пък Югославия беше извадена от участие на Евро`92 в Швеция, въпреки че се беше класирала. Мястото й зае Дания, която впоследствие стана европейски шампион.

Дали настоящето Европейското първенство по футбол ще се окаже в задушаваща политическа хватка ще разберем съвсем скоро. Към момента от УЕФА пазят неутралитет по въпроса и не дават и дума да се продума за отмяна на първенството.

Но се разбра, че въпреки всичко такъв вариант все пак се обсъжда. И може би политиката за пореден път ще "употреби" спорта.