Музиката като вид поезия или "Париж – Буенос Айрес: Една любовна история"

Когато се чуе за пианистката Мария Мартинова очакването е вече ясно – за нещо завладяващо, емоционално, звучно. Няма как слушайки я дори веднъж да я забравим или объркаме. Тя е категорична. В последните години е завладяна и почти отдадена на тангото и неговата идея. Създаде концепцията Tanguarda, в която свирят различни музиканти и програми, като могат да се сблъскват, допълват или надграждат концепции, стилове, репертоар. 

Снощният концерт в зала България отново ни зареди. Съпреживяхме страстната любов между Париж и Буенос Айрес. Изпълнителите като дуо – Мария с признатия за танго цигулар на Европа Сирил Гарак, са ни познати. Те не за първи път свирят заедно пред българската публика. Всъщност, новината е, че представиха топлия, само преди дни излязъл техен албум „Париж – Буенос Айрес: една любовна история“. Като концепцията на представянето обаче беше различна – спектакъл, с актьор, който чете поезия.

Албумът има дълга история, която Мария, като автор на замисъла и основен двигател, разказва: „Идеята за тази програма датира от 2007 година, когато синът ми се роди. В началото бях решила да е солова с първоначално заглавие „Париж – Буенос Айрес“. Превърнах го в дуо програма и преди около две години, точно преди записа, със Сирил решихме да сменим наименованието. Той се присъедини към проекта 2011 година, като вече бях представяла 2-3 пъти тази програма с друг цигулар. Откакто започнахме заедно, много интензивно работим и върху репертоара: първоначално имаше други пиеси, които изчистихме, сменихме, правихме наши адаптации. Например в албума има обща адаптация – моя и една негова, на танго пиеси. Записвахме в БНР през 2013-а на два пъти – март и октомври, но след това дълго време отне работата по готовия запис. Техническият екип свърши фантастична работа, а Мирослав Данев – страхотен! Голям професионалист, с такова ухо. Това е най-важният проект за мене в този момент. И най-трудният“.

Двамата изпълнители свирят всички произведения наизуст, което създава различен ефект както за нас – публиката, така и за тях като комуникация. А музикално, и без това са в непрекъснат диалог. Сирил с лекота изваждаше от цигулката различни състояния. Тя  плачеше или беше властна, искаща, или в душевен стон. Клавирът на Мария също беше в широкия диапазон между категоричност и нежна притаеност.      

В концерта Мария реализира желанието си за програма в по-театрален контекст – с  присъствието и на поезия.

„Отдавна исках да го представя по този начин. Обикновено когато има музика и поезия, те стават като орнаменти. Докато тук музиката и поезията са наравно. Избирах много внимателно поезията. Не някакъв миш-маш, просто за да я има и да кажем че сме на сцената и с актьор. Не се следва реда поема-пиеса или пиеса-поема, а всичко върви заедно. Всяка от пиесите или кореспондира директно с поемата, която е коментар. Или по някакъв асоциативен начин поемата влиза в атмосферата на дадената пиеса. Пресъздава същия образ, духа, темата на пиесата, защото дори по начина по който са подбрани от албума, разказват история. Любовна история между естетиките на Париж и на Буенос Айрес – френският импресионизъм и тангото. Френският импресионизъм, дълбоко свързан със символистите, с поезията. А тангото – дълбоко свързано с поезията и с литературата. Два музикални свята. Във френската част на програмата сме представили само Дебюси. Защо Дебюси? Той отваря врати към други светове, използвайки толкова много елементи от други култури, от други музики. Както и в тангото има елементи. Това са важни паралели, които текат между двата свята. Сливане на двата жанра. Докосвайки и коментирайки две теми, основни в творчеството и на символистите, и в аржентинската танго – темата на смъртта и на любовта.

Дебюси често е свирен по много академичен, суховат начин, едва ли не има определена догма как се свири – доста поостаряла, поовехтяла идея. Този проект е много личен и за  двама ни. От артистична, но също и от чисто музикална, гледна точка. Извеждаме музиката на Дебюси и като интерпретация много надалеч, от което са свикнали да го чуват хората. Начинът е комбиниран“.

Този убедителен спектакъл е вече с много успешно представяне в Пале де Бозар,  Брюксел (на 14 декември), още преди официалното излизане на диска. Там дуото работи с младия талантлив белгийски актьор Емануел Де Кандидо (Emmanuel De Candido).У нас актьорът беше не по-малко талантливият Юлиан Вергов.

Разбира се, интересна е и гледната точка на другия участник в дуета – Сирил Гарак. Ето какъв беше отговорът му на въпроса: как се чувства в този проект?

„Чувствам се отлично, защото кореспондира с това, което съм аз като характер. В този проект няма граници. Може би образованието което съм получил или културния контекст от който идвам има тенденцията да ограничава някои неща в определени рамки. Спомням си от времето когато бях ученик или студент ми се казваше: „Не може да свириш това така, по този начин!“.

Очевидно е, има традиции на свирене, но кой може да каже: „това не се свири така“? Харесва ми, че тези музики в програмата не са затворени в традиции. Очевидно е, тангото като стил има своите определени характеристични елементи, но също така има една част, която е много лична – на личния глас, изключително важно за тази музика. Големите танго музиканти се разпознават по собствения глас. А музиката е между нотите, защото те не е достатъчно само да се изсвирят. Какво е мястото на Дебюси в контекста на танго музиката? Намерих документи, спомени на хора, които са го познавали, когато са учили заедно – за начина по който свири Дебюси.

И в YouTube има свидетелства, начинът по който свири е точно обратното на създадената за него догма – догмата, в която е вкаран. Особено когато се чуе звуковата му палитра.
Като класически музикант, който идва от по-затворен свят, при свиренето ми на танго никога не чух познатата фраза „Така не можеш да свириш“.

Музиката в тази програма говори като с думи. Танго музиката е толкова свързана с ритъма на речта, а и същото срещам в музиката на Дебюси – много по-близка е до света на словото. Самият Дебюси се е наричал символист. Музиката като вид поезия, такава е идеята на спектакъла ни“.

И пак като доказателство, че творческият им хъс е безкраен, двамата започват нова програма. Радикално различна от тази, като репертоар, дух, настроение и музика. Няма да има нищо общо с тангото? Да видим.