Пътувай с театъра

Както е видно, в Dnes.bg много обичаме театъра. Понякога тази любов е толкова страстна, че се качваме по столовете в редакцията и си правим импровизирани етюди по различни теми. Аз пък лично се старая да присъствам на всяка премиера в София и чинно да ви информирам за това, което ви очаква, ако я гледате.

За съжаление обаче, досега нямаше много информация какво се случва извън столицата. И за да не остава тази голяма празнина незапълнена, тези дни имам нова идея.

Провокираха я от Драматичен театър “Никола Вапцаров” Благоевград, с чиито екип се срещнах покрай хубавия им пролетен фестивал.

Тази есен те ме поканиха да гледам двете им най-нови премиери. Аз пък така се въодушевих, че взех твърдо и непоколебимо решение.

От тук нататък всеки месец в Dnes.bg трябва да има поне по един текст за представление на театрите извън столицата.

Разбира се, започвам с есенните заглавия - “Човешка комедия” и “Двама на люлката”. Преди да кажа каквото и да било около тях, трябва да се има предвид, че ги гледах сред най-екзалтираната театрална публика у нас. На всички спектакли в театъра винаги има многократни аплодисменти и искрено желание за разбиране, емпатия и подкрепа. Сред такава атмосфера гледах първото представление...

“Човешка комедия” е постановка на режисьора Бойко Богданов. Тя е по „Дядо Горио“ на Балзак и представлява класически във всички смисли на думата спектакъл.

В него няма нищо съвременно – нито актьорска игра, нито решения, да не говорим за сценография. Но това възстановяване на един стар текст и търсенето на неговия собствен контекст прави магията на това представление. Впечатляващата сценография на Светослав Кокалов и костюмите на Петя Стойкова помагат за връщането във времето.

Участва почти целият актьорски състав на театъра. Всеки един от персонажите е ярък, не много дълбок, но специфичен. Героите са крайните проявления на човешката природа – студенти, предатели, аристократи, пияници, престъпници, невинни, виновни, чакащи и т.н.

Населяват кръговете на тогавашното френско общество и светът им е пъстър и малко плосък – като кадър от стар филм. Нелепото бяло петно на картината е единственият чист образ - Дядо Горио.

Там, където хората тежат колкото кесиите си, жените са коварни зли същества, всеки играе срещу всеки и за себе си и само любовта е сляпа, той е единственият, който така и не проглежда до края. Но, както и в романа, няма ненаказано добро и различността е убита след един финален монолог, овенчан с въздействаща метафора.

Всички участници хвърлят на земята по една ябълка. Символ на раздора, греха и продажбата, на изкушението и измамата, тя се превръща в плода, който хвърляме на погребението. Накрая всички са погребали частица човечност.

Ако този сюжет и изразните му средства ви се струват прекалено мелодраматични и остарели, можете да пробвате другата постановка на театъра - „Двама на люлката“по Уилям Гибсън.

Чети тук за "Двама на люлката"