Йосиф Сърчаджиев: Най-важното е да има обичност

Довечера е първата премиера за новия театрален сезон на Общинския театър „Възраждане”, който тръгва с пиесата на ирландеца Мартин Макдона: "Кралицата на красотата от малкия град" (позната още и със заглавията: „Кралицата на красотата от Лаийнан” и „Бившата мис на малкия град”). Режисьор е Йосиф Сърчаджиев, а в ролите ще видите Ивет Радулова, Мариана Жикич, Свежен Младенов, Петър Лъджев, както и Йосиф Сърчаджиев в ролята на четеца.

Йосиф Сърчаджиев: Най-важното е да има обичност

Как избрахте театър „Възраждане”?

В този театър ме покани Николай Поляков да играя в „Сексуалните неврози на нашите родители”. За мен това беше много важен момент. Точно когато бях в голяма криза и невъзможност да работя в театър, той ме покани и въпреки че не можех да говоря както трябва и да се движа, направих опит. Не мога да кажа, че ролята е велика, но за мен беше много важна като илач. Около себе си видях хора, с които мога да общувам. Тъй като в театъра не само работата, а общуването е много важно. Реших да опитам нещо, което е близо до актьорската работа – режисурата, макар да не е мое. Защото знам – не мога да съм актьор, какъвто бих искал да бъда.

Чувствате ли разлика между актьора и режисьора, какво е предизвикателството?

Няма страшно. Не е много опасно. Драмата между двете професии не е толкова голяма. Разбира се, в режисьорската работа има повече мисъл, дълбока мисъл. И нещо, свързано с математиката. Когато 2 + 2 = 5, а не е 4. Важно е да го направиш и да убедиш публиката, такава е работата на режисьора. А актьорът върви след режисьора.

Защо, те нямат ли право на своята творческа мисъл, или трябва да са копие на режисьорските идеи?

Да, но трябва да има канава, прави я режисьорът, а актьорите плуват като риба в прекрасен бульон. Много е важно усещането за взаимност между актьора и режисьора, докато актьорът в един момент не изчезне от режисьора. Той става главното действащо лице. Публиката е другият режисьор, който започва да работи с актьора.

В контакта с актьорите публиката често забравя кой е режисьорът, дори не пита за името му. Не се ли чувствате пренебрегнати, това не ви ли обижда?

И точно така трябва да бъде. Когато режисьорът го направи както трябва, няма какво да драматизира, че не е главното действащо лице. Каквото правят актьорите, идва от маята на режисьора. Ако режисьорът не е толкова амбициозен да показва лицето си още и още, и още, това е радост за него. Мен ми е много приятно, когато актьорите, виждам го и в тази пиеса, вече избягаха от мен. Нека да бягат.

Като актьор със силно собствена визия какво ново научихте за режисьорстването, заставайки и от другата страна?

Минах през периода, когато имах конфронтация между мен и режисьорите. През последните години, преди да получа инсулта, влязох в друга степен на общуване с тях. Той работи и аз работя, умеех да балансирам моите и неговите идеи, без да вдигам скандал. Сега разбирам, че това е много важно, защото като „режисьор” (аз съм обаче режисьор в кавички), давам на актьорите да правят каквото те искат и после тайно, хитро им показвам своята идея. Въпросът е да бъде като любовна история. Скандал вече не ми трябва. Много е важно да има обичност. Режисьорската работа е връзката между Бог и актьора, това го знам отдавна.

А защо се спряхте точно на тази пиеса на Мартин Макдона?

Защото ми харесва усещането за борбата между кръвта, любопитно е как се развива, как се разгражда човешката обич и се превръща в убийство. Това е голямата драма – когато става между най-близки хора. Иначе при неблизките е ясна, там не е интересно.

Вие преживявали ли сте нещо подобно?

Всеки от нас е имал усещане за тези неща, макар и неосъзнато. Дълбока ненавистност между най-близките хора… това е ужасно мъчително.

Какво може да отключи такава омраза?

Божа работа, трябва съвсем внимателно да намерим пътя към другия човек. Но, уви, невинаги става. Драма е, но драмата е и голяма смешка. Тази пиеса много ме радва – има тънко усещане за смеха и сълзата. Дълбоко вплетени са. Уви, сълзата побеждава. Трябва да има милост, която не я умеем. Да бъдем по-мили, милозливи. Сега разбрах, че това ми е липсвало. С пиесата се опитвам да го анализирам, свързано е точно с мен по някакъв начин.

Интересното е, че Мартин Макдона е написал пиеса с такива прозрения още на 26 години…

Да, безумно млад е направил тази пиеса. Живее като от ХVІІІ век, знаем колко млади са били творците тогава, защото и животът им е по-кратък – сега се развиват доста по-късно.

В почти всички постановки досега заглавието е сменяно, защо?

Заглавието "Кралицата на красотата от малкия град" го измислих аз. От няколкото идеи на други постановки реших да направя трето заглавие, защото разбрах каква е идеята на пиесата.

В работата с актьорите доколко се приближавахте или отдалечавахте във вижданията си за образите?

Имах и двете: и отдалечаване, и вливане на техните идеи в мен. Това е най-нормалната работа – борба между идеи, след това пък обща борба към публиката.

Харесва ли ви публиката на този театър?

Не мога да кажа. Публиката е една навсякъде. Уви, все по-малка става театралната, тези, които обичат театъра. Обичат големия театър и не са свързани с другата маса – на интернет театъра. Тя не е свързана с моята работа. Обичам тази малка група от зрители, с тях общувам по някакъв начин.

Какво следва?

Започвам като актьор, една малка роля в „Ало, ало”, пак в този театър.