Престъпленията в Сърбия – "Товарът", за който не се говори

С балканско роуд муви Огньен Главонич ни връща към бомбардировките на  НАТО в Сърбия през 1999 г. "Товарът" е дебютът му в игралното кино, а темата, която разисква минава през всекидневието на един шофьор на камион и засича въпроса  за сръбските военни, биещи се с албанските сепаратисти, заради което цивилните жертви са ужасяващо много. Главонич лично представи филма си по време на 23-ия София Филм Фест, където взе и почетен диплом.

Не за първи път се захващате с темата.  Документалният ви филм "Втора дълбочина" също проследява случилото се. Какво в документалното кино не ви стигна, че решихте да разкажете историята и в игралното?

Всъщност е обратното. Започнах да работя по "Товарът" седем-осем години по-рано. През 2011 г. се заехме да събираме пари. По това време правих страшно много проучване за тези престъпления и филмът, който щеше да се получи бе много различен. Става въпрос за мой дебютен проект. Ясно е, че не съм известен режисьор. Не можех да намеря финансиране и от частни спонсори, тъй като темата е изключително тежка. За 4-5 години успях да го продуцирам, но реших в наратива на игралния филм да включа само ден от живота на шофьора. Така че за мен документалният филм бе начина да говоря за мащаба, за последствията от престъплението и конспиративното мълчание, в което все още живеем. Така че може да се каже, че игралният филм е само малка гайка от цялата машина, а документалният филм е самата машина.

"Товарът" ни връща 20 години назад. Вие сте преживели този период. Смятате ли, че детството ви бе отнето?

Не, но разбира се, случилото се е съществена част от него. Филмът до голяма степен е смес от моите опит, страхове, параноя. Също така присъства и солидарността, която хората показаха помежду си.  Тук са спомените за бомбардировките, усещането от окупация, мисълта, че не можеш да избягаш. Филмът събира много лични моменти, допълнени от историята на военните престъпления, които наистина са се случи, но са били далеч от очите ми.  Заснемането е начин да се огласят истории, които са били скрити от нас и все още са погребани. Контекстът е за това как едно поколение бива оставено на друго. Въпросът е какво всъщност ни завещаха родителите ни. Ракурсът е през историите за децата, войната, разпада на страната и за престъпленията, за които никой не иска да говори. А това означава, че филмът е история за мълчанието и нежеланието да се поеме отговорност.

Как се прие "Товарът" в Сърбия?

Беше доста интересно. Премиерата бе в Кан през май и мина много добре, но това не е достатъчно. В Сърбия го показахме за първи път в края на ноември миналата година и прожекции имаше само в няколко кина. Повечето киносалони не искаха да го прожектират.  Правиш филм, който би трябвало да бъде излъчван по телевизията, в малките градове в Сърбия, но това не се случи. Затова пък се случи да има 6-месечна много силна кампания срещу филма и мен, която прерасна и срещу екипа и Филмовия център, който в крайна сметка даде съвсем малка сума пари. Ние го заснехме без сръбско финансиране, а когато беше готов ни бяха нужни поне 30%, а получихме държавно субсидиране от 3-4%. Всъщност, най-важното е, че филмът съществува. Не е цензузиран по "старомодния" начин – с някой, който тропа по масата. Има различни видове цензура. Днес най-открояващата се е икономическата.  Просто не ти дават пари. Казват: "Не си избран" или пък телевизията не иска да го покаже. Това е още по-прецакано, защото не можеш да разбереш какво точно става.  В миналото човек просто е бил наясно, а сега просто отказват.

Главният герой си носи "Товарът" - преносно и буквално...

Не знам как е преведен на български филмът. На сръбски думата е "тегло" - означава едновременно тегло, и товар, тежест, обединява всичко. Героят във филма засяга темата за човечността, как да живееш спрямо етичните норми и да преживееш  ада. А този ад не е само във войната и режима в страната. Става дума за цялото лицемерие и параноята, за НАТО-вските бомбардировки. Това не е пропаганден филм, той не е опасен, той е основан много повече на разсъждения и емоции, отколкото на послания.  Проблемът в моята страна е, че фашистите и националистите, които го нападаха, така и не го гледаха. Те просто искаха да спрат който и да било да говори за истината, за престъплението, което се е случило. Има толкова много съдебни процеси, осъдени хора. Това е начин да превърнем истината във фалшива история. И днес, 20 години по-късно, все повече хора не знаят за това престъпление. И хората го поставят под въпрос, все едно е лъжа. Имаше медии, които дори пишеха, че съм направил филм за измислено престъпление - "за т.нар. масови гробове." А персонажът във филма не мълчи само за престъпленията на страната си, а е тих и в семейството. Не може да говори открито с жена си и сина си. Това е отворена рана.

След заснемането успяхте ли да се освободите от вашето тегло?

Разбира се, това беше моята мотивация да направя филма. Начинът да разкажа тази история е много освобождаващ от изключително потискащата идеология на национализма, с която съм живял цял живот. За мен това бе начина да говорим за нещата публично. Не мисля, че това е престъпление, за което е виновен целия народ. Не се идентифицирам с режима. Проблемът е, че много хора се идентифицират единствено с нацията и без да съзнават защитават собствените си убийци. Проблемът в моята страна е, че в цяла бивша Югославия всичко, което съществува, си получава своята стойност единствено с това, колко служи на своя народ. А това е средновековно. Не искам да преподавам урок по история. Не правя филм за престъпление, а за тишината и мълчанието около това престъпление. Имаме такъв израз у нас "публична тайна". Всеки знае, но не говори за това и го предава на другото поколение, което повтаря същите грешки.