Тайните пари за Карзай

В шпионажа няма много установени правила, но едно от тях гласи: „Никога не признавай, че взимаш пари от ЦРУ!”, пише анализаторът на сп. „Тайм” и бивш оперативен агент на американското разузнаване Робърт Беър.
 
Наскоро обаче афганистанският президент Хамид Карзай направи точно това – призна, че в продължение на повече от 10 години е получавал редовно тайни парични траншове от ЦРУ. Самият държавен глава побърза да посочи, че тези средства отивали за покриване на разходите в различни държавни сектори, но кой ли би повярвал на подобно твърдение?
 
По-скоро мнението на мнозинството хора, запознати със ситуацията в Афганистан, би било, че тези пари отиват директно в банкова сметка в чужбина на името на някой приближен или роднина на Карзай. 
 
В тази връзка Беър изтъква: „ЦРУ категорично осъзнава, че раздаването на торби с пари на пионки на американското правителство или евтини диктатори в много редки случаи е оправдано разхищаване на средства”. Независимо какви са намеренията при даването на този стимул, получателите обикновено просто търсят лични облаги.
 
Бившият агент разкрива как в началото на 90-те (след войната в Персийския залив) получил задача да вербува иракските опозиционни лидери. Повечето от тях се били установили в редица европейски столици и най-вече в Лондон. 
 
Още тогава в ЦРУ знаели, че раздаването на пари на опозиционерите ще бъде наливане в бездънна яма. 
 
Беър се среща с един иракски беглец, бивш висш военен, който бяга в Лондон през 80-те. Иракчанинът твърди, че има достатъчно влияние, за да организира преврат срещу режима на Саддам със съвсем скромна сума пари. Дори добавя, че пучът ще бъде бърз и с малко кръвопролития.

По онова време въпросният дисидент живее изключително скромно в бедно лондонско предградие. Скоро след като ЦРУ решава да подкрепи патриотичната кауза на иракчанина с редовни парични преводи, той изведнъж се сдобива със семейно наследство и се изнася в един от богаташките квартали на британската столица. На срещите с Беър се появява с ръчно изработени дизайнерски костюми, ползва услугите на личен шофьор. 
 
За Беър и колегите му е повече от ясно, че не става въпрос за наследство. Когато проблемът е отнесен към американския Конгрес, реакцията на правителството е следната: „Потърсете по-надеждни опозиционери”. 
 
Но реално потоците от пари не секват дори и за тези, които са доказали, че не използват средствата, за да организират свалянето на Саддам от власт. Правителството дава парите и иска те да се усвояват – дали има реален резултат остава на заден план. 

Все пак, ако има дори и минимален шанс някой изгнаник да се окаже сполучлива карта в борбата срещу Саддам, то шансът подобно нещо да се случи с някой дисидент в самия Ирак е нулев. Просто всеки, който се реши на подобна стъпка, ще се озове в някоя от газовите камери за политически затворници. 
 
В крайна сметка обаче никой от иракските храненици на ЦРУ не свършва нищо конкретно, а Саддам е свален от власт едва след инвазията, поведена от Съединените щати през 2003-та година.
 
След войната гореспоменатият бивш военен е поставен на ръководна позиция в новото иракско управление. И (според Беър) веднага почва да краде всичко, до което може да се докопа. А за ЦРУ не е изненада, че доскорошният дисидент вече не намира време за срещи с агентите на американското разузнаване.
 
Робърт Беър споделя, че не разбира как даването на пари на Карзай може да  бъде оправдано. 
 
Но счита, че ЦРУ просто е било принудено от правителството да вземе мерки за озаптяване на афганистанската власт, чието управление много трудно може да бъде определено като демократично. „Очевидно никой не може да разбере, че в страни като Афганистан можеш само да си „наемеш” сътрудничество и то за много кратко време”, посочва Беър. 
 
И е убеден, че Белият дом е направил грешка като е настоял Хамид Карзай да получава лично пари от ЦРУ. За Беър далеч по-правилно би било, ако тези пари бяха давани за вербуване на шпиони в талибанската организация…