Нацистки плячки: защо стойността им не се измерва само в пари

Мари Елен Сагаспе никога не е срещала баща си, Жан Ирибарне. Той е починал през 1945 г., два месеца след раждането ѝ и година след като е бил арестуван за това, че е помагал на евреи да избягат от нацистите през френската граница в Испания.

Ирибарне живееше в Каму-Сихиге, малко село с 100 души във Франция, в което живееха предимно овцевъди. Когато Гестапо го арестува, Ирибарне започва смъртоносно пътуване, което го отвежда от един концентрационен лагер в друг, пише NYT.

Повечето от живота си 80-годишната Сагаспе знаела малко за баща си. Но преди няколко месеца получила обаждане от доброволец от Архивите в Аролсен, германска организация, посветена на проучването и връщането на вещи, откраднати от жертвите на Холокоста.

Доброволецът имал портфейла на баща ѝ. Искал да го върне.

През март, в местната кметска служба на Каму-Сихиге, директорът на организацията лично връчи кожената чантичка. В нея имаше снимка на майката на Сагаспе, разписка за пратка и пощенска марка. Сагаспе доближи портфейла до лицето си и заплака.

Дискусиите за връщането на нацистката плячка често се фокусират върху известни произведения на изкуството, чието връщане е не само въпрос на справедливост, но може да има и значителни финансови последствия. Но за потомците на онези, които са загубили имуществото си, а често и живота си, в Холокоста, изгубените вещи с малка парична стойност могат да имат огромно емоционално значение. Възстановяването им може да се усеща като възкресяване на семейния живот, загубен в резултат на жестокостите.

В някои случаи обединението е резултат от добрата воля на непознат човек. В други случаи проучването на произхода се води от организации или музеи.