Защо убийството на авторитарни лидери рядко води до стабилност?

Убийството на върховния лидер на Иран Али Хаменей при съвместна американско-израелска атака на 28 февруари 2026 г. предизвика реакции, които сме виждали и преди.

Празненства сред иранските диаспори. Обещания за отмъщение от Ислямската революционна гвардия. Спешни изявления от европейските столици, призоваващи към сдържаност. И под всичко това – предположението във Вашингтон, че премахването на брутален лидер е най-трудната част, а след това нещата по някакъв начин ще се наредят. Това няма да се случи. Историята ни го показва многократно и с огромна човешка цена, пише за To Vima д-р Николаос Лампас, доцент по международни отношения и европейски въпроси, Американски колеж в Гърция.

Прецедентът с Ирак

Досието на Саддам Хюсеин не се нуждаеше от украсяване: химически оръжия, използвани срещу кюрдски цивилни в Халабджа, нахлуването в Кувейт, десетилетия на систематична репресия. Когато той беше екзекутиран през декември 2006 г., три години след нахлуването на САЩ, което свали режима му, имаше хора, които искрено вярваха, че най-лошото е минало. Американските политици говореха за демократична трансформация, разпространяваща се в Близкия изток.

Последвалото беше катастрофално. Разрушаването на баасистката държава, нейната армия, държавната администрация, целия й апарат за сигурност, остави вакуум, който никой не беше подготвен да запълни. Сектантското насилие между сунитските, шиитските и кюрдските общности избухна с жестокост, която старият режим беше потискал, но никога не беше разрешил. Ал Кайда в Ирак се разрасна от руините и в крайна сметка се превърна в Ислямска държава. Стотици хиляди цивилни загинаха. Милиони избягаха. А Иран, страната, с която Вашингтон сега е във война, се превърна в доминираща външна сила в иракската политика, запълвайки точно пространството, което американската интервенция беше освободила за него.

Урокът не е, че Саддам е трябвало да остане. Урокът е, че свалянето на тиранин без сериозен план за това, което ще последва, води до нещо по-лошо, а не по-добро.

Урокът от Либия

Муамар Кадафи управляваше Либия в продължение на 42 години чрез комбинация от идеология, племенен патронаж и груба сила. Предполагаемото участие на неговия режим в международния тероризъм, включително атентата в Локерби през 1988 г., за който Либия в крайна сметка пое отговорност и изплати обезщетения на семействата на жертвите, го направи постоянен член на списъците със санкции на Запада в продължение на десетилетия. Когато Арабската пролет даде шанс на либийските бунтовници, въздушната кампания на НАТО помогна да се довърши работата. Кадафи беше заловен и убит в канал за отводняване в Сирт през октомври 2011 г.

Петнадесет години по-късно Либия е провалена държава. Тя има две съперничещи си правителства, мозайка от конкуриращи се милиции и се е превърнала в транзитен пункт за оръжия, които подхранват бунтовете в Сахел. На нейна територия функционират открити пазари за роби. Оръжията, които Кадафи беше натрупал, бяха разграбени и разпръснати из региона. Страна, която поне функционираше под неговата репресивна ръка, стана неуправляема без него.

Тук Иран се интерпретира погрешно. Ислямската република не е персоналистична диктатура като Ирак на Саддам или Либия на Кадафи, където властта беше концентрирана в един човек и неговия близък кръг.

 Тя е институционална система с множество центрове на властта: Съветът на пазителите, Събранието на експертите, съдебната власт и преди всичко Ислямската революционна гвардия, като всеки от тях има свои интереси, свои финанси, свои избиратели и свои инстинкти за оцеляване, които нямат нищо общо с това кой заема най-високата позиция.

Само ИРГ има 190 000 души личен състав, контролира големи части от иранската икономика и управлява програмата за балистични ракети на страната. Той командва движението на хусите в Йемен и мрежите на шиитските милиции от Багдад до Бейрут. Хизбула е сериозно отслабена от кампанията на Израел, като нейното висше ръководство е почти напълно унищожено. Но останалата част от регионалната мрежа на Иран е непокътната. Командирите са живи. Оръжията са на място. А идеологията, революционният шиитски ислям, смесен с персийски национализъм и дълбока антиамериканска омраза, не умря с Хаменей. Тя ще намери нови носители, най-вероятно по-радикални и по-малко отворени към всякаква форма на ангажираност, отколкото вече несъществуващата клерикална власт.

Има реална възможност това, което ще замести Хаменей, да не е по-умерен Иран, а Иран, в който ИРГК, освободена от умереното напрежение на клерикалните обсъждания, управлява изцяло. Това не е по-добър резултат. То е по-опасен резултат.

Ударите бяха нанесени без одобрение от Конгреса, в разгара на продължаващите ядрени преговори и без видим план за следващия ден. Вашингтон изглежда залага на бърз преход към прозападно правителство, вероятно изградено около изгнани опозиционни фигури. Американските политици направиха същия залог за Ирак след Саддам и Либия след Кадафи. И в двата случая нямаше надеждни, организирани политически алтернативи, които да чакат на заден план, и резултатът не беше демократичен преход, а фрагментация и насилие. Няма причина да се смята, че Иран ще бъде различен, а има значителни основания да се смята, че ще бъде по-трудно, като се има предвид колко дълбоко е вкоренен ИРГК в държавата.

Страданията на онези, които са живели под теократичното управление на Хаменей, са реални и не трябва да се подценяват. Но има горчива ирония в логиката на „познатия дявол“. Познатият дявол, колкото и брутален да е, действа в рамките на позната структура, преследва разпознаваеми интереси и, макар и неохотно, може да бъде ангажиран. Това, което следва след това, не действа в рамките на нито едно от тези ограничения. Премахването на тиран не е политика. Това е началото на много по-труден проблем, който Вашингтон сега е прехвърлил на останалата част от света да управлява заедно с него, без да попита дали някой друг е готов за това.