Как войната с Иран дава на Нетаняху време и нов шанс

След 7 октомври мнозина смятаха, че кариерата на израелския премиер е приключила. Как той премина от ръба на политическия крах до фаворит в изборите? През октомври 2023 г., в първите дни след изненадващата атака на „Хамас“, изглеждаше почти невъзможно Бинямин Нетаняху да остане премиер на Израел две години и половина по-късно.

Когато министрите се събраха на извънредно заседание на кабинета по въпросите на сигурността в следобеда на 7 октомври, един от най-близките политически съюзници на Нетаняху, министърът на финансите Безалел Смотрич, му каза: „В рамките на 48 часа ще ни поискат да подадем оставка – и ще са прави да го направят.“ Израел току-що беше преживял най-тежката катастрофа в историята си, правителството и израелските въоръжени сили бяха се провалили, а Нетаняху, който повече от десетилетие беше оформял политиката на страната спрямо Хамас, понесе основната тежест на отговорността. Изглеждаше, че политически е свършен, пише The Times.

Но не беше.

Днес Нетаняху не само все още е на поста си, но и е фаворит в проучванията преди следващите избори,

докато основният му съперник, бившият премиер Нафтали Бенет, изостава. Няма еднозначно обяснение за това как Нетаняху е успял да постигне това забележително политическо възстановяване. Но взети заедно, няколко фактора помагат да се обясни как той премина от ръба на политическия колапс до това отново да застане начело на израелската и, с настоящата война срещу Иран, на световната политика.

Първият фактор беше изборът на момента и нагласяването на общественото мнение. Веднага след 7 октомври, вместо да позволи вниманието да остане насочено към установяването на отговорността, Нетаняху го пренасочи към необходимостта да се спечели войната срещу „Хамас“. Разследванията на пропуските, довели до атаката, твърдеше той, щяха да дойдат по-късно; в този момент важното беше да се победи „Хамас“, да се възстанови възпиращият ефект и да се върнат заложниците у дома.

За голяма част от обществеността този аргумент проработи. Израел все още беше в шок, стотици хиляди резервисти бяха мобилизирани, а цели райони от страната бяха евакуирани. Националният инстинкт беше да се обединят около знамето и, косвено, зад правителството.

Колкото по-дълго продължаваха боевете – войната в Газа приключи две години след началото си – толкова повече Нетаняху успяваше да отлага разговора за отговорността.

Вторият фактор, който играе в негова полза, са осезаемите военни постижения, които Израел е постигнал оттогава под неговото правителство. В Газа Хамас беше значително отслабен, неговото ръководство беше елиминирано и – с помощта на администрацията на Тръмп – всички заложници, живи и мъртви, бяха върнати.

На север Хизбула също беше сериозно отслабена. Да, тя все още представлява заплаха, както ясно показва подновеният конфликт, но ликвидирането в края на 2024 г. на нейния лидер Хасан Насрала, вероятно най-известният враг на Израел за повече от 30 години, бележи важен момент.

След това дойде редът на Иран.

12-дневната война през юни 2025 г., последвана от настоящата военна кампания, драстично промениха стратегическия пейзаж на Израел. За разлика от САЩ, където президентът Доналд Тръмп се сблъсква с ожесточена опозиция срещу войната, в Израел тя се ползва с преобладаваща подкрепа. Освен това, за първи път Израел и Съединените щати действат в най-тесен военен съюз, който най-добре може да се опише като подобрена версия на това, което Великобритания беше за Америка по време на Втората световна война.

От политическа гледна точка тези операции подчертават нещо, за което Нетаняху отдавна твърди: именно неговите отношения със САЩ – и по-специално с Тръмп – са необходими, за да се гарантира сигурността на Израел. Според този аргумент само той знае как да поддържа такъв тип съюз с американски президент.

Ето защо за много израелци тези военни постижения са станали синоним на Нетаняху. Той се възприема като този, който е одобрил операциите, управлявал съюза със САЩ и е превел Израел през безпрецедентен период на несигурност.

Друг фактор в полза на Нетаняху е слабостта на опозицията. Повече от две години след 7 октомври все още няма ясна алтернатива за лидер на Израел. Макар Бенет да се радваше на скок в проучванията, сега той се бори да поддържа инерцията. Останалите опозиционни партии остават разделени, почти няма нови лица и нито един кандидат, който да може да се противопостави на Нетаняху като единна сила.

Нетаняху също далеч не е ново лице, но за израелците, които са изправени пред постоянни заплахи за сигурността, познатото често се възприема като сигурно, особено когато алтернативата е неясна.

Датата за следващите избори все още не е определена. По закон те трябва да се проведат до края на октомври, но винаги съществува вероятност Нетаняху да реши да ги проведе по-рано. Когато избухна настоящата война с Иран, в политическите кръгове се спекулираше, че Нетаняху ще обяви предсрочни избори, за да се възползва от военните успехи.

Но след като войната премина петседмичната си граница, изглежда, че неговите очаквания са се променили. Първоначалните надежди за решителна и бърза победа над Иран се оказаха прибързани. Вместо това се налага разбирането, че войната може да продължи още няколко седмици. Ако тя приключи, без запасите от уран на Иран да попаднат в ръцете на САЩ или Израел, опозицията в Израел ще разполага с реални аргументи, които да използва срещу Нетаняху.

По същия начин в Ливан израелските въоръжени сили сега са ангажирани в нещо, което прилича на продължителна наземна операция. Вече 10 войници са загинали във войната и ако боевете се проточат без ясен изход, обществената подкрепа ще се подкопае. Същата несигурност съществува и в Газа, където Хамас, въпреки значителните загуби, все още запазва контрол над половината от територията, като не показва никакви признаци, че е готов да се разоръжи.

Отлагането на изборите дава на Нетаняху възможност да промени отново нарратива. Времето позволява ситуацията със сигурността да се стабилизира, да се появят нови дипломатически възможности и вниманието на обществеността да се отклони от нерешените въпроси на войната.

Това, което изглежда не е част от изчисленията, е наказателният му процес по обвинения в измама и подкуп. Нетаняху остава под обвинение и процесът би продължил, ако не беше войната. Но националният дебат се е изместил, отчасти поради публичния призив на Тръмп Нетаняху да бъде помилван.  Малко вероятно е помилването да бъде дадено преди изборите, но ако Нетаняху спечели тази година, президентът може да реши, че помилването е оправдано, тъй като народът е казал думата си.

Една област, в която Нетаняху вероятно ще се опита да постигне напредък, е с съседите на Израел в региона. Въпреки че са силно засегнати от Иран, държавите от Персийския залив като Обединените арабски емирства, Бахрейн, Катар и Саудитска Арабия са запазили сравнително умерен тон спрямо Израел. В същото време, според информации, те са настоявали Тръмп да продължи да оказва натиск върху Иран. Ако Нетаняху успее да предложи на израелците път към нормализиране на отношенията със страните от Персийския залив, и по-специално със Саудитска Арабия, след войната, това би повишило значително политическата му позиция.

Но всичко това зависи от редица „ако“ — ако войната с Иран завърши с ясна победа;

ако израелските въоръжени сили не затънат в Ливан; ако „Хамас“ не се опита да предприеме нови атаки.

И все пак, въпреки тази несигурност, израелската политика продължава да се върти около Нетаняху. Той доминира в заглавията, определя националния дебат и ще направи всичко възможно, за да превърне следващите избори, когато и да се проведат, не в политически, а в един-единствен въпрос: дали израелците вярват, че той все още е човекът, на когото се доверяват да води страната.

Това е забележителна позиция за човек, който на сутринта на 7 октомври смяташе, че е стигнал до края на политическата си кариера.

Това не означава, че Нетаняху ще спечели изборите. Проучванията сочат, че настоящата му коалиция не разполага с мнозинство. В същото време обаче и опозицията няма път към сформиране на правителство. Ако това остане непроменено, Израел може отново да се озове в цикъл на политически застой и повтарящи се избори, по време на които Нетаняху ще остане на поста си.

И именно в това се крие може би най-важният момент. Историята на Нетаняху не е просто за политическо завръщане — тя е за това как, дори след най-значителния провал на нацията, няма ясна алтернатива на продължаващото му управление. За Нетаняху това е точно това, което искаше — повече време и нова история, която да разкаже на избирателите си.