Членството в еврозоната е като нещо вечно. Как се излиза?

Членството в еврозоната е замислено като нещо вечно. Дълговата криза през тази година обаче показа, че европейският валутен съюз съвсем не е имунизиран от спекулативни атаки като тези, които разбиха през 1992-93 г. механизма на фиксирани обменни курсове, който предшестваше създаването на еврозоната, пише The Economist.

Урокът от тези събития е, че когато валутните пазари подкрепят много повече една валута, тогава и най-стоическата защита на фиксирания й курс с друга, по-слаба валута, може да бъде пречупена.

Сегашната криза в еврозоната показа още нещо – при наличие на обща валута различията между икономиките на отделните страни намира израз в лихвените проценти по техните държавни облигации.

Състоянието на пазарите на държавни ценни книжа (ДЦК) през тази година показа, че има начини пазарните участници да направят разграничение между силните и слабите участници в еврозоната.

След съгласувани продажби на техни държавни облигации Гърция и Ирландия се видяха принудени да търсят спешно заеми от други държави от Европейския съюз и Международния валутен фонд.

Сближаването на лихвените нива по държавните облигации в еврозоната, което започна с въвеждането на еврото преди 12 години, пое рязко в обратната посока. Идеята, че еврото може да изчезне, или че една или повече страни могат да се върнат към националните си валути, вече не е немислима.

Това би било скъпо и може да предизвика огромни финансови сътресения както в напускащите страни, така и в тези, които останат във валутния блок. Бариерата за напускане обаче, макар и висока, не е непреодолима.

Идеята за разпада на валутната зона поражда поне три въпроса. Първо, защо една страна ще реши да напусне? Второ, как ще се управлява преминаването към новата валута? Трето, и може би най-важно, дали напусналите ще бъдат по-добре извън еврозоната, отколкото вътре в нея.

Вижте отговорите на тези въпроси в галерията