Силвия Петкова: Аз съм една отчаяна фантазьорка!

Мъжко момиче с нежна душа, влюбена в живота и изключително позитивна. Така опознах актрисата Силвия Петкова по време на срещата си с нея, при която тя така искрено ме допусна в света си. 

Силвия има блясък в очите, присъщ за дете, което все още изучава света! Готова е да сподели съкровени мисли и преживявания, което много сладко омагьосва и въвлича като те кара да изгубиш представа за времето. 

Родена е на 7 юли 1987 година в София. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Здравко Митков през 2010 г. Дебютира в ролята на Жената в постановката „За мишките и хората“ по Стайнбек на режисьора Асен Блатечки в пернишкия театър. Има участие в редица български и чуждестранни филми. От 2011 г. е в трупата на Театър „София“. 

Ето какво сподели тя специално за читателките на Az-jenata.bg: 

Как би описала себе си? Коя е Силвия с 3 думи?  

Аз съм една отчаяна фантазьорка! Определено съм мечтател и не се задоволявам лесно. Критична съм – винаги искам още от себе си както в професионален план, така и в личен. Никога не съм напълно доволна. Тази непрестанна критика понякога ми изяжда главата, защото често не мога да се насладя напълно на малкото хубави моменти. 

Няма нищо лошо в това човек да е критичен към себе си и това, което прави! 

Да, но при мен е малко повече, отколкото трябва! Сега съм се заела да се преборя с усещането за инерция и рутина в ежедневието си, защото вече започвам да усещам как детското ми изумление не е същото, каквото беше преди години! 

Не знам какво точно се случва – пораствам ли, преживявам преломен момент в живота ли...
Иначе, ако трябва да се опиша с 3 думи, те биха били наивна, свръхчувствителна – и за хубаво и за лошо, и влюбена в живота. 

Имаш много роли и в театъра, и в киното. Къде се чувстваш най-добре? 

Не мога да преценя съвсем категорично. Двете изкуства са много различни. Но все пак мисля, че в киното ми е най-комфортно от всяка гледна точка като, разбира се, живият контакт с публиката в театъра не може да се замени с нищо друго! 

Удоволствието в последните 3 минути по време на поклона и бурните аплодисменти е нещо, което не знам дори с какви думи да опиша! Много е специално! 

Тези финални 3 минути ме държат в България, тук в театъра и ми вдъхват надежда, че мечтите ми могат да почакат малко. Защото непрекъснато си мечтая да пътувам по света, а все не остава време. 

А какво те зарежда в киното? 

Там ми е много ясно какво точно правя, независимо от това, че снимаме абсолютно разбъркано сцените. Знаете в киното сцените не се заснемат хронологично и последователно. Така човек може да изгуби ясна представа за събитията и героя си понякога. 

Но някак, когато остана сама с текста и разделя мислено сюжета сцена по сцена, нещата се изясняват. Докато в театъра не е така. Там действието тече последователно и много често се губиш в него. Започваш да си мислиш: „Ох, как тъпо го изиграх! Можеше да е по-добре!“. Ядосваш се, ако сбъркаш някоя реплика и това ти разваля настроението. Без публиката да разбира, естествено! (смее се). 

Случвало ли се е да забравиш реплика по време на представление?

О-о-о, да! Разбира се! Случвало се е и то на шекспирово представление! Текстът е труден, защото през цялото време се лее един стих. Представлението беше „Напразни усилия на любовта“, а аз играех Розалина. Има един момент, в който Розалина и кралицата си сменят ролите за пред мъжете и се започва един каламбур от думи, които трябваше да произнесем страшно бързо! 

Аз тотално забравих каква беше следващата реплика, а тя трябваше да е въпрос. Съответно започнах изречението и спрях. Колегите обаче не можеха да продължат веднага, защото въпрос така и не се появи! Аз повторих няколко пъти репликата, докъдето си я спомних. 

Ивайло Герасков ме спаси тогава, защото той трябваше да повтаря моите реплики към другите актьори. Така аз си зададох недовършения въпрос няколко пъти, а той чакаше да продължа. Изчака 1-2 минути да се помъча така хубавичко (смее се) и подаде репликата нататък.
Стана много смешно, а и мисля, че публиката дори не разбра! 

Други забавни случки имаш ли на сцената – падания, сблъсъци с колеги? 

Да, аз съм нонстоп цялата в синини. Но това е нормално. В „Пипи дългото чорапче“ съм като тасманийски дявол! Ролята е много енергична и ако не си загрял добре рискуваш не само да паднеш по сцената, но и да се задъхаш доста. 

Спортуваш ли, за да поддържаш форма? 

Да, ходя на плуване и на бокс в момента. Цял живот спортувам. Като малка бях републиканска шампионка по плуване. Родителите ми също са спортисти. Тренирала съм и тенис, също ски през зимата. 

Спортна натура съм благодарение на родителите си. Детството ми мина в постоянни ангажименти, свързани със спорт и езици. Имах няколко раници, предназначени за различните дейности. Просто се прибирах от училище и сменях раницата. 

Благодарение на това днес съм организиран човек. Сега оценявам какво са направили родителите ми за мен. 

Работила си с много чуждестранни режисьори. Лесно ли се работи с тях? Има ли разлика в работата с тях и с българските режисьори? 

Имам участие в няколко чужди продукции. Снимала съм в гръцки, германски, холандски, английски филми, както и в „Непобедимите“, редом до Слай и Джейсън Стейтъм. Там имахме 5 снимачни дни. 

Но разлика в работата няма, освен езиковата бариера. Но като имаш едно нормално ниво на английски, няма проблем. Иначе нашите режисьори са не по-малко професионалисти от чуждестранните си колеги. 

Това, което ми прави впечатление в чуждите продукции е, че снимачният процес е някак много по-организиран. Пази се много повече тишина на снимачната площадка. Усеща се едно свръхуважение към труда на всеки, работещ на терена.

Останалата част от интервюто може да прочетете в Az-jenata.bg