Смях през сълзи и да останеш "за малко" преди да се сбогуваш завинаги

Феноменът да се смееш докато плачеш няма конкретно название. Но ние му веднага го разпознахме и усетихме, след като Геро, Стефания Колева, Катя Иванова, Александър Григоров и Димитър Живков го изиграха. И вече изведнъж си има име - "Оставам за малко".

Какво става, когато една жена се върне след тригодишно отсъствие с фанфари, 2-метрово стайно растение, бохо дрехи и едно "Честит Рожден Ден", което размествa всичко? В "Оставам за малко" срещаме мъж, който се опитва да запази спокойствието и реда (във вече превърналото се в болезнено сиво ежедневие), както и дъщеря, която избира своето "сега", без да чака ничие одобрение. От тази уж проста ситуация излиза комедийно-драматична история за неизказани думи, страхове и една нежност, която идва непредвидимо, но навреме.

Режисурата на Геро и Димитър Живков, заедно с текстът на Александър Чобанов и Лило Петров, не се опитват да изглеждат като "голяма тема" и... може би, точно в това е силата му. Говори за битовизмите, повторението на един и същи ден като "надраскана плоча", за тежките семейни периоди, за липсата на комуникация и за натрупванията, които уж са дреболии, а всъщност са ежедневната форма на болката. И да, има го и смешното, и нелепото, и оригиналното. Но паралелно върви и онова чисто човешко, което не пита дали ти е удобно, просто си влиза и те удря право в душата, защото малко или много - се разпознаваш.

Всички замесени в реализирането на тази постановка добре познават и разбират термина "баланс". "Оставам за малко" не натиска драмата до изтощение, но и не се крие зад шегите. Между разминавания и смешни ситуации героите стигат до уж простото, но най-трудно заключение - прошката не е слабост, а най-смелият жест. И понякога ти трябва точно "за малко", за да намериш сили да продължиш.

Липса на комуникация?

Сюжетът хвърля стреличката в десетката, показвайки напълно реален сценарий. Как нещо уж дребно - едно съобщение, една полуфраза, една оставена пауза - може да се превърне в огромно недоразумение. Това не е просто комедиен трик, а много ясна демонстрация колко крехка е комуникацията в една двойка и в семейството като цяло. Понякога "редът", който някой пази, е просто добре подредено мълчание. А неинформираното решение, може да разруши всичко, което си градил до момента. Особено, ако от друга страна, е подкрепено от вътрешна битка, която си решен, че ще водиш сам. Но трябва ли?

Който си го може, си го може

На сцената са Стефания Колева, Герасим Георгиев - Геро, Катя Иванова и Александър Григоров или Димитър Живков (в различните дати). И да, всички са брилянтни и най-важното - премерени. Няма "натискане", няма демонстративни ефекти, но има точност и истинска емоция, която се разлива от сцената към публиката.

Стефания Колева и изиграната от нея Лора са фурии, както я познаваме. Енергия, която пълни сцената, но и умее да спре на милиметър преди преиграването. Персонажът ѝ е сложен (и меко казано - многопластов), който винаги има с какво да те изненада. И разсмее. И подразни. И разплаче.

Геро държи присъствие, което едновременно те разсмива и те натъжава, защото неговият Мартин носи "истинското" в най-чистата му форма. Показва, че сивото ежедневие е един от най-смазващите капани, в които човек може да попадне. Освен това - ако сте от хората, които смятат, че е "изгубил чара си" или "не прилича на себе си" след свалянето на килограми... помислете пак. И тичайте да гледате "Оставам за малко".

Ролята, изпълнена от Катя Иванова, прекрасно олицетворява как изглежда една млада и много объркана жена. Не, защото няма разума да се справи. А защото непредвидените ситуации и чувствата и емоциите на всички покрай нея, объркват нейните собствени. Ели се чуди как да "жонглира" с всичко около нея, докато "на главата" (или в корема) има свои собствени неща, които чакат внимание.

А образът на Ричард, който се изпълнява от Александър Григоров и Димитър Живков, на пръв поглед изглежда... невзрачен. Дори леко излишен. До един момент, в който разбираш, че е най-ключов и без него нямаше нищо да е това, което е и няма да бъде, каквото ще бъде.

Не на последно място, сценографията и костюмите на Мира Каланова и музиката на Павел Терзийски са точно от онези решения, които хем изглеждат супер, хем служат на историята и динамиката на представлението.

Пълно сърце, носни кърпи и зачервени очи

"Оставам за малко" е спектакъл, който те кара да се смееш, а после да се усетиш, че си преглъщал по средата на смеха. И точно това го прави важен.

Напомня, че битовите теми не са малки, както и че във всеки ден трябва да има живот, доверие и любов. Не трябва да ставаме роби на собствените си мрачни мисли и мъчително монотонно ежедневие, защото в него живее истината за семейството - в дребните реплики, в недоизказаното, в опитите да изглеждаме "добре". А понякога наистина ти трябва само "за малко" - стига най-после да го изговориш навреме.

Ако не ми вярвате, че ще излезете от залата с изпълнени сърце и душа, подсмърчащ нос и насълзени и зачервени очи, отидете и се убедете сами. И носете кърпички.