BookTok сензацията "Зайче" вече е и на бъларски език

Феноменът "Bunny" - една от най-шантавите, чудати и зловещо забавни книги от последните години - идва на българския пазар, за да завихри читателите в хипнотична спирала на лудостта.

BookTok сензацията "Зайче" на дръзката писателка Мона Ауад бе обявена за една от най-добрите книги в годината си на издаване от TIME, Vogue и Нюйоркската обществена библиотека. Заглавието получи номинация за любим хорър на читателите в Goodreads и донесе на авторката си приз за най-добър роман на наградите "Ladies of Horror Fiction".

"Mean Girls" и "Heathers" срещат "Тайната история" и dark academia естетиката в тази пристрастяваща сатира за група колежанки със съмнителен морал, ужасяващи свръхестествени способности и убийствен вкус към книги и тоалети. "Зайче" е опияняващ коктейл от жанрове, който държи читателя в напрежение до самия финал.

Саманта е аутсайдерката в курса по творческо писане в елитния университет "Уорън". Мрачна, затворена и изолирана, тя е пълната противоположност на останалите студентки в групата - "Зайчетата", както самите те се наричат. Да, наистина. "Зайчета".

Елинор, Кира, Керълин и Виктория са онези четири богати и самоуверени момичета, които изкарват безупречни оценки, въздишат по Силвия Плат и организират мистериозния литературен "Салон на сластта" - място, недостъпно за външни хора.

Докато един ден Саманта не получава покана да присъства на една от срещите им. Прекрачвайки прага на "Салона", тя не подозира, че ще се озове въвлечена в сюрреалистичен свят на тайни ритуали, мрачни обсесии и размити граници между реалност и фантазия.

Прочетете и откъс от книгата:

Наричахме ги „Зайчета“, защото те самите се наричаха така помежду си. Наистина. "Зайче".

Пример:

Здрасти, Зайче!

Здрасти, Зайче!

Какво прави снощи, Зайче?

Бях с теб, Зайче. Помниш ли, Зайче?

Точно така, Зайче, беше с мен и ми беше по-забавно от всякога в целия ми живот.

Зайче, обичам те.

Аз те обичам, Зайче.

И после се прегръщаха така силно, че ми се струваше, че гърдите им ще се спихнат като балони. Даже тайничко стисках палци да стане така, докато си стоях, седях, чаках облегната на стената в отсрещния край на залата за лекции, общото помещение, аудиторията и гледах как четири напълно пораснали жени и мои академични колежки си гукат и се мъчат да се задушат взаимно за "здрасти". Или за "довиждане". Или просто защото си толкова невероятна, Зайче. Как ожесточено се бяха вкопчили в розово-белите си тела, оформили горещо кълбо от такава реброчупеща любов и разбиране, че ми спираха дъха. После - гальовно потриване на едно чипо носле в друго, на една покрита с прасковен мъх буза в друга. Чела, опрени едно в друго по начин, който ми напомняше за лабиалното търкане на маймуните бонобо или телепатичната връзка на група красиви, кръвожадни деца от някой филм на ужасите. Затворили всичките си осем клепача, като че ли това взаимно задушаване им вдъхваше някакво религиозно блаженство. Отворили всичките си четири начервени усти в цвъртене от чудовищна обич, от което ме заболяваше лицето.

Обичам те, Зайче.

Прекарах цялата изминала година в безмълвни молитви гръдното спихване най-сетне да се случи. Да видя как неистовите им прегръдки притискат плътта така, че прелива от ръкавите, яките и широките подгъви на триъгълните им като парчета торта рокли - смачкани купчини от сладникав крем. Как се оплитат взаимно в косите си като на героини от "Игра на тронове", докато не се задушат в примките на сложните прически, които неспирно си сплитаха взаимно около сърцевидните, малки глави. Как се натравят една друга с облаците си безлично тревисти парфюми.

Така и не се случи. Нито веднъж.

Винаги се отделяха от тези прегръдки цели и невредими въпреки зложеланието, което излъчвах към тях с поглед, сякаш бях някакъв комиксов злодей. Усмихваха се една на друга. Полюшваха ръце, преплели пръсти. Кожата им руменееше от обич и привързаност, като че ли овлажнена от кристалните струи на някой планински извор.

Зайче, обичам те.

Абсолютно неуязвими за ненавистта, която изпитваше към тях колежката им. Аз. Саманта Хедър Маки. Която не беше Зайче. И никога нямаше да бъде.

Налях още малко от безплатното шампанско в чашата си и чашата на Ейва в отсрещния край на тентата на моравата, където се бях облегнала на една бяла колона в дорийски стил, обвита в пласт въздушен тюл. Септември. Университет "Уорън". По случай началото на годината катедра "Наративни изкуства" пак беше организирала ежегодното си демитасе събиране - защото този университет беше прекалено снобски и прекалено старомоден, че да нарече едно парти просто "парти". Вижте само разкошните букети по средата на масите, натежали от лилии. Вижте и белия тюл, отрупан с лампички като за Коледа, който се носи навсякъде като ята от призраци. Вижте калаените подноси с ролца сьомга, с кростини с гъши дроб и мънички захаросани орхидеи най-отгоре. Вижте белите хора, облечени в черно, които обсъждат как са получили стипендии да превеждат от френски стихотворенията на поети, които никой не чете. Вижте разкошната тента, под която са се струпали свръхобразованите – онези, които са изучили тънкостите на всяко изкуство, с изключение на изкуството да водиш разговор. Широко усмихнати и в блажено неведение за факта, че бяха пропаднали в недрата на ада. Или както го наричахме двете с Ейва – в Леговището на Ктхулу. Ктхулу е гигантско сепиевидно чудовище, измислено от един писател на ужаси, който обезумял и умрял тук. И знаете ли какво? Съвсем логично. Защото се усещаше - всеки път, когато тръгнеш по улиците отвъд изолирания комплекс на университета, усещаш, че нещо в този град не беше наред. Нещо не беше съвсем наред с къщите, с дърветата, със светлината. Споменеш ли го пред други, повечето хора просто те зяпваха. Но не и Ейва. Ейва казваше: Боже мой, да. Градът, къщите, дърветата, светлината - всичко е прокълнато.

Стоях си на място, олюлявах се на място, пълна с вече топли газирани мехурчета, животински дроб и какъвто там неразреден алкохол продължаваше да налива Ейва от металната си манерка с надпис "Изпий ме" в пластмасовата чаша в ръцете ми.

– Какво каза, че е? – попитах я.

– Просто пий – отговори ми тя.

Наблюдавах иззад взетите назаем слънчеви очила как жените, които трябваше да наричам свои "колежки", се срещат пак след лятото, което бяха прекарали в тегобата на най-различни места – като например далечни тропически острови, Южна Франция или Хемптънс. Гледах как трескавите им телца се хвърлят едно към друго в някакъв духовен екстаз. Нокти с цвят на отровни растения се впиваха в предмишници, водени от непреодолимата сила на обич, за която си повтарях, че е преструвка, няма как да не е. Лъскави устни се отваряха да оформят галения прякор, с който се наричаха помежду си.

– Боже господи, сериозно ли? – прошепна Ейва в ухото ми.

Досега не ги беше виждала отблизо. Не ми повярва, когато ѝ разказах за тях миналата година. Каза: Никакъв шанс няма големи жени да се държат така. Измисляш си, Смаки. През лятото и аз започнах да си мисля същото. В някои отношения си отдъхнах, като ги видях пак – ако ще и само за да се уверя, че не бях откачила.

– Да – потвърдих аз. – Съвсем сериозно.

Видях я как ги обхожда с поглед през воалетката си. Очите ѝ, така подобни на тези на Дейвид Боуи, бяха изпълнени с ужас и отегчение, устните ѝ бяха равнодушна червена черта.

– Може ли да изчезваме вече?

– Още не мога – отговорих аз, вперила пак очи в тях. Най-сетне се бяха откопчили една от друга. Превзетите им като на кукли рокли даже не се бяха намачкали. На лъскавите им глави нямаше и едно разрошено косъмче. Кожата им грееше с неповторимото сияние, което осигуряваше пълната здравна застраховка. Гледах ги как се навеждат в съвършен синхрон да обсипят вечно подскачащото ши-тцу на един професор със запленени придихания.

– Защо?

– Казах ти, очаква се да поздравя хората.

Ейва ме изгледа и плъзна гръб по колоната, пиянски отпусната. Още не бях казала "здравей" на абсолютно никого. Нито на поетите, които представляваха един своеобразен, оригинален кръг на ада, потънал в неясно хъмкане. Нито на новодошлите писатели на художествена проза, които се смееха неловко до натрупаните на кула подноси със скариди. Нито даже на Бенджамин – дружелюбния служител от администрацията, за когото обикновено се лепвах на подобни събития и му помагах да си сипва купчинки от млените животински карантии върху сухите парченца хляб. Нито на наставничката от Работилницата ми от миналата пролет, Фоско, нито на когото и да било от многоуважаемите преподаватели. А ти как прекара лятото, Сара? А как върви дисертацията, Саша? Въпроси, зададени с учтиво безразличие. И винаги с име, което нямаше нищо общо с моето. И както и да отговорех – било то с искрено признание за неизбежния си провал, или с толкова нагла лъжа, че лицето ми пламваше – винаги получавах същото дълбокомислено кимване, същата уморена усмивка, същия асортимент празнословия колко бил сложен Процесът, как Работата била капризна господарка. Вярвай, Саша. Търпение, Сара. Понякога трябва да се откъснеш за момент, Серина. Понякога, Стефани, трябва просто да хванеш бика за рогата. Последвано от разказ за сходни творчески кризи и прозрения от собствения им опит на стаж в някой вече затворен университет в затънтена Гърция, Бретан или Естония. През което време аз кимах и впивах нокти в плътта над лактите си.

И не съм говорила с Лъва, естествено. Въпреки че е тук, разбира се. Някъде. Преди малко го мярнах с периферното си зрение – наливаше си чаша червено вино от бара на самообслужване, по-гривокос и татуиран от всякога. Не вдигна очи, но усетих, че ме видя. А после усетих как ме вижда как го виждам как ме вижда и продължава да си налива. Оттогава не толкова го виждам, колкото по-скоро го усещам с косъмчетата на тила си. Малко след като пристигнахме, Ейва изказа предположение, че трябва да е някъде наблизо, защото, погледни, небето се смрачи изневиделица.

Всичките ми опити за социален контакт за вечерта се изчерпваха с една полуусмивка, отправена към момчето, което Зайчетата наричаха Джона Психото – моят социален еквивалент сред групичката на поетите, който стърчеше сам до купата с пунш, разцъфнал в безметежна усмивка срещу собствения си вдъхновен от антидепресантите сън наяве.

Ейва въздъхна и си запали цигара с една от множеството чаени свещи, обсипали масата ни. Обърна се пак към Зайчетата, които тъкмо се галеха взаимно по раменете с мъничките си, мънички длани.

– Липсваш ми, Зайче – повтаряха си взаимно с фалшивите гласове като на малки момиченца, въпреки че бяха застанали точно една срещу друга, дявол ги взел, и въпреки че усещах омразата в сърцата им като вкус на желязо по езика ми.

– Ти ми липсваш, Зайче. Така тежко ми беше лятото без теб. Едва успях да напиша две-три думи, толкова, ама толкова мъчно ми беше. Нека не се разделяме никога повече, моля те.

Ейва се изсмя на глас. Буквално се изсмя. Отметна назад главата си, рошава като на перна̀та птица. Даже не си направи труда да покрие уста с облечената си в ръкавица ръка. Великолепен, гръмък звук. Отекна във въздуха вместо музиката, която липсваше на събитието.

– Шшшт – изсъсках ѝ аз. Но вече беше късно.

Смехът накара онази, която наричах Графинята, да завърти в наша посока глава, покрита с дълги, сребристи като на фея вещица къдрици. Погледна ни. Първо – Ейва. После – мен. После – пак Ейва. Може би се изненадваше да види, че като никога не бях сама, че имах някакви приятели. Ейва отвърна на погледа ѝ, облещила широко очи, точно както си мечтая, че правя аз. Очите на Ейва са страховити и европейски. Продължи да пуши и да посръбва от шампанското ми, без да откъсва поглед от очите на Графинята. Веднъж ми каза, че е участвала в състезание кой ще мигне пръв с някаква циганка в парижкото метро. Жената я зяпала, затова Ейва ѝ отвърнала и двете се прицелили една в друга с погледи като с пистолети – от единия, та чак до другия край на Града на светлините. Просто се гледали от противоположните брегове на потракващия влак. Накрая Ейва свалила обеците си, все още впила очи в жената. Защо? Защото на този етап предполагала, разбира се, че им предстои битка на живот и смърт. Но когато влакът спрял на последната гара, жената просто станала да слезе и като го направила, даже задържала учтиво плъзгащата се врата, за да мине Ейва първа.

И каква е поуката от тая история, Смаки?

Не си вади прибързани заключения?

Никога не свеждай поглед първа.

С обръщането си към нас Графинята предизвика вълнообразен ефект от завъртени глави сред останалите Зайчета. Първа беше Сладкишка. После – Зловещата кукла, с тигровите ѝ очи. После Портрета, с лице, прелестно като викториански череп, и устни като на вечно дрогирана, в момента – широко отворени от изненада. Погледнаха първо към Ейва, после – към мен, очите им ни обхождаха от главата до петите и ни изпиваха като усти, които вкусват някакво странно питие. Носовете им потрепваха, а осемте им очи не примигваха, просто продължаваха да се взират в нас сякаш вечно. Най-накрая се обърнаха пак към Графинята и се наведоха една към друга. Покритите им с гланц устни зашепнаха тихи думи.

Ейва стисна дланта ми. Силно.

Графинята се обърна и изви вежда към нас. После вдигна ръка. Да не държеше невидим пистолет в нея? Не. Просто празна ръка с отворена длан. С която помаха. На мен. С нещо, което наподобяваше усмивка. "Здрасти", очертаха устните ѝ.

Ръката ми се стрелна нагоре по собствена воля, преди да успея да се спра. И ето че вече махах ли, махах ли, махах. "Здрасти", описах с уста, макар че не се чу звук.

После останалите Зайчета също вдигнаха ръка и ми помахаха.

Всички стояхме и си махахме от противоположните брегове на зеления океан.

Освен Ейва. Тя продължаваше да пуши, втренчена в тях, като че ли бяха някакъв четириглав звяр. Най-сетне отпуснах ръка и се обърнах към нея. Гледаше ме, като че ли бях нещо по-лошо от непознат.