BGONAIR Live

"Игра" от Ангел Иванов – истории от миналото, в чието стъкло можем да се огледаме

Репортаж за детството от 90-те

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

Автор: Моника Чалъкова

Сборникът с разкази „Игра“ от Ангел Иванов излиза осем години след първата му книга „Техническа проверка“, отличена с наградата „Южна пролет“. Докато в дебюта му авторът се вглежда в дребните детайли на заобикалящия ни свят и в интимния живот на разнообразните си персонажи, с настоящата книга той ни потапя в хладните и привидно спокойни води на детството през 90-те. 

Няма как да не пиша този текст през личната си перспектива, тъй като и книгата е много лична – задушевен разговор между двама души, които не са се виждали от много години или дори всъщност никога не са се срещали, но въпреки това сякаш се познават. Ангел се обръща към себе си, за да се обърнем и ние навътре и да си спомним кои сме били и кои сме днес. 

Ангел Иванов не може (а и не е нужно) да избяга от журналистическата си закалка, която, както в „Техническа проверка“, така и тук ясно се откроява в писането му. Той говори на читателя със сантиментален, но и осеян с жаргон език, с който преминава границата на литературността и ежедневния разговорен стил. По този начин се обръща още по-лично към застаналия пред книгата невидим събеседник. Със скъсяването на дистанцията възприятието на текста се променя. Чета разказите в сборника като един своеобразен репортаж на детството през 90-те, предаден от първо лице и с достоверност, потвърдена от неопитността, откритостта и стремежа към себеутвърждаване на учещата се и грешаща млада личност, в която тъкмо сега се оформят вярванията, страховете и способността да обича.     
 
В тази книга, смятам, вероятно всеки, расъл по това време или дори само наблюдавал игрите на децата в междублоковите пространства, би могъл да се припознае. Дори би разказал историите като свои почти дословно. Самата аз, макар и родена няколко години по-късно, съм преживяла до голяма степен същите истории. 

Спомням си например как сме на село, прадядо ми е легнал да спи, той винаги лягаше рано и ставаше рано, и на горния етаж с баба ми, сестра ѝ и братовчедка ми, на моята възраст, играем на карти (играта се казваше „43“), докато по стария тумбест телевизор гледаме с едно око документален филм за Царичина. През деня с още няколко деца от селото обхождахме близките гори или ходехме с прадядо ми да брулим една слива наблизо и да събираме плодовете, или просто си играехме в лятната кухня, където се печаха чушки върху огромна ламарина. Спомням си още как веднъж ме закараха много рано на детска градина, преди да пристигнат учителките, и се наложи да ме оставят при охранителя, който обитаваше сервизно помещение в сутерена на едната от сградите. През прозореца наблюдавах как нашите си тръгват, забързани за работа, и тихо плачех, за да не смутя мъжа, който ме наглеждаше, пробождана от онова „предателство“, за което Ачо говори. Спомням си още първия път, когато ме заведоха на кино, както и следващите, когато ходих с приятели („Първа кръв“); спомням си, че аз пък плаках, когато нашите продадоха жълтия ни москвич (същия като в разказa), в който обичах да се надвиквам с двигателя от задната седалка, пеейки „Ах, морето“; спомням си как седях с баща ми, докато гледа мач, и той ми обясняваше с бонбони какво е засада. Няколко месеца преди завършването на гимназия едно момиче от класа ми загина, беше блъсната от автомобил на пешеходна пътека. И мен ме помолиха да напиша прощално слово от името на класа и го написах, понякога си мисля, че не трябваше. Няма да забравя онзи ден, както героят не ще забрави „Толя“. 

Такива са тези истории – прозорец към миналото, в чието стъкло все пак можем да се огледаме. Понякога атмосферата припуква от натрупаното в нея напрежение, а друг път се усеща свежест, ведрина, надежда. Наблюдаваме както стъписването пред неочакваните предизвикателства на живота („Дядката“), така и твърдата решимост на героите: майката, возеща децата си и поставила на първо място тяхното добруване пред това да помогне на друг („Майка“), и младежът, чакащ пред женската тоалетна в киното („Първа кръв“). Има насилие, има и жестокост както между възрастни, така и между деца – колко много невръстни морални убийства само.... Но има и нежност, и разбиране, и вина, и разкаяние, и опрощение („Изповед“). Във всеки разказ се усеща именно това стабилно присъствие на порасналото момче, вече мъж, който може и да не успява да бъде категоричен в оценката си, но все пак е там, за да окаже своята подкрепа.

С радост или с тъга (или с вкуса на грейпфрута, „едновременно сладък, кисел и горчив“), сигурна съм, че всеки би могъл да преброи поне няколко свои спомена, които идват с тези разкази. Потърсете тази книга, ако още не сте.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.
Новини
Свободно време
Водещи
Последни новини
Четени
Най-четени за седмицата