Маестро Марио Хосен: На 6 септември се срещат историческата памет и европейската традиция

На 6 септември във Варна музиката ще има и историческа, и символна тежест - за първи път в България гостува Радиосимфоничният оркестър на Берлин с Владимир Юровски и Юлия Фишер. Програмата - Концертът за цигулка на Бетовен и Втората симфония на Брамс, поставя на една сцена две произведения, в които класическата форма носи огромен човешки и духовен заряд. 

Концертът е част от стогодишното издание на "Варненско лято". За Марио Хосен музиката никога не е само нотен текст, а среща между знание, история, въображение и живо човешко присъствие. Цигулар, солист, диригент, педагог, изследовател и артистичен директор, той принадлежи към онзи тип музиканти, за които изпълнението не може да бъде отделено от разбирането. Дългогодишната му работа върху наследството на Паганини, интересът му към исторически информираното изпълнение и педагогическата му дейност го водят към един и същи въпрос: как да стигнем до музиката отвъд натрупаните клишета, без да изгубим живия човек в нея.

Разговорът с Марио Хосен преминава отвъд конкретните концерти - към автентичността, свободата на интерпретатора, наследството на Харнонкур, Паганини, образованието и младите музиканти, както и към онова трудно уловимо състояние, което маестрото нарича "магия". 

- Маестро, на 6 септември, в Деня на Съединението, Радиосимфоничният оркестър на Берлин за първи път гостува в България именно на "Варненско лято". Какво лично значение има за вас тази среща и как тя се вписва във вашата визия за фестивала?

- На 6 септември във Варна се срещат българската историческа памет и музиканти, въплъщаващи различни европейски традиции. Това е много повече от календарно съвпадение, то е символ на стремежа на българската нация към европейска културна съпричастност и духовна свобода. За мен този концерт е един от символичните върхове на стогодишното издание. Радиосимфоничният оркестър на Берлин, с главния си диригент Владимир Юровски и изключителната цигуларка Юлия Фишер, представят жива европейска музикална традиция. Бетовен и Брамс са естественият език за подобен исторически момент - в тяхната музика личното се превръща в универсално, а драматизмът, хуманизмът, свободата и вярата в човешкия дух говорят еднакво силно и днес.

- Вие сте един от най-разпознаваемите съвременни интерпретатори на Паганини и работите години наред с неговото наследство. Не се ли крие известна опасност, когато един артист стане "експерт" по даден композитор, да започне да чува собствената си интерпретация, вместо самия композитор?

- Да, такава опасност съществува с всичко, свързано с дългогодишен изследователски процес. Когато имаш поглед върху партитурите и изпълняваш творчеството на даден композитор, или изследваш дадена епоха, лесно можеш да започнеш да защитаваш собствените си навици, вместо да продължаваш да задаваш въпроси на „музиката“. Именно затова за мен изследването на ръкописите, оригиналните издания, инструментите, струните, scordatura и историческият контекст не е опит да утвърдя една окончателна интерпретация. Напротив - то ме освобождава от натрупаните клишета. Паганини много често е представян единствено като „демоничен“ виртуоз, но зад виртуозността стои невероятно богат музикант, човек, свързан с вярата и любовта към семейството и родината, свързан с италианската опера, с импровизацията, фантазията и изключителната човешка чувствителност. Истинският експерт трябва да остане любопитен и дори готов да опровергае самия себе си…

- Concentus Musicus Wien е ансамбълът, създаден от Николаус Харнонкур, който промени начина, по който слушаме бароковата музика. Какво дължим на Харнонкур днес? И възможно ли е неговата революция вече да се е превърнала в нова академична догма?

- На Харнонкур дължим преди всичко смелостта отново да „задаваме въпроси“. Той не просто промени темпата, инструментите или начина на артикулация в музикалната трактовка и разбирането на барока и класиката. Той промени отношението ни към музикалния текст и ни показа, че традицията може да скрие толкова истина, колкото и да съхрани. Разбира се, всяка революция може с времето да се превърне в нова догма. Ако исторически информираното изпълнение се сведе до набор от задължителни правила, то ще предаде самия дух на Харнонкур. Неговото истинско наследство не е един-единствен „правилен“ начин на свирене, а свободата, интелигентността и отговорността да търсим смисъла зад нотите.

- Идеята на исторически информираното изпълнение е да се върнем към начина, по който музиката е звучала в своето време. Но има ли изобщо „автентичен“ звук? Или всяко изпълнение, дори най-исторически информираното, неизбежно е разговор между миналото и съвременния човек?

- Не вярвам, че можем буквално да възстановим звука на миналото. Не разполагаме със слуха, ежедневието, духовността и културния опит на човек от XVIII или XIX век. Дори когато използваме исторически инструменти, трактати и изпълнителски практики, ние оставаме хора на своето време. Автентичността за мен не е музейна реконструкция, а честност в търсенето, съчетана с безрезервна емоция и сила на интерпретацията. Историческото знание ни помага да се освободим от натрупаните по-късно навици и да се доближим до езика на композитора. Но истинското изпълнение се ражда едва когато този език срещне съвременния човек. Музиката винаги е жив разговор между миналото и настоящето. За да бъде един музикант истински интерпретатор, талантът не е достатъчен. Необходими са професионална ерудиция, богата историческа и естетическа култура, както и дълбоко познаване на духовния свят, който той претворява.

- Кое, според вас, е по-трудно днес: да създадеш нова музика или да накараш публиката да чуе старата музика като нещо ново?

- Много интересен и многопластов въпрос, който е и трудно може да бъде обхванат в няколко изречения. Самите понятия „стара“ и „нова“ музика са относителни и нееднозначни. Днес може би е особено трудно да накараш публиката да чуе познатата „стара“ музика с нови уши. Между нотния текст и съвременния слушател вече стоят десетки прочути записи, изпълнителски традиции, утвърдени представи и очаквания. Да изпълниш старата музика като нещо живо означава да отстраниш праха на навика, без да разрушиш нейния дух. Новата музика се нуждае от същото - от изпълнители, които истински вярват в нея, и от контекст, в който публиката може да я разбере, почувства и приеме. Затова във фестивала се опитваме често да срещаме музикалното наследство със съвременни произведения и нови творчески идеи. Концертът сам по себе си е въображаемо пространство за размисъл и надежда. За определено време той ни обгръща и пренася в нашия идеален подсъзнателен свят - с всичките ни светлини и сенки, демони и ангели. Безсловесното време, прекарано в хармонията на един концерт, разширява границите на възприятието ни и отваря ново поле на реалност.

- Вие сте артистичен директор, солист, диригент, педагог и изследовател. Кое от тези амплоа ви дава най-голямо влияние и кое Ви поставя в най-уязвимата позиция? Има ли моменти, в които ви се иска просто да оставите всичко останало и да бъдете единствено цигулар?

- Най-голямо формално влияние вероятно дава ролята на артистичен директор, защото чрез програмата можеш да създаваш реалности, да отваряш врати и да влияеш върху културното развитие. Но тази власт е преди всичко отговорност към изкуството, публиката и историческото бъдеще на фестивала. Най-комфортно се чувствам като изпълнител. Когато излезеш на сцената с цигулката, не можеш да се скриеш зад концепции, позиции или думи. Там оставаш сам със своята истина и трябва да я споделиш в този единствен, неповторим момент. Да, понякога ми се иска да оставя всичко останало и просто да бъда цигулар. Но да бъдеш солист и интерпретатор на музикални шедьоври, да изпитваш потребност от познание и да си истински отдаден на музиката - всичко това предполага и много по-голяма обществена отговорност. Ние, музикантите, сме длъжници на обществото и не бива да забравяме ролята, която изпълняваме в него именно чрез езика на музиката - да сме свещеници в храма на духовността. За мен всички тези призвания взаимно се допълват. Солистът, педагогът, изследователят, артистичният директор и диригентът непрекъснато променят начина, по който мисля, слушам и свиря. В крайна сметка всички те ме връщат към извора на моето вдъхновение, към цигулката - по-богат, по-осъзнат и по-отговорен като човек, посветил живота си на музиката.

- Вие сте човек с огромен международен опит, който работи и с млади музиканти. Какво най-често липсва на талантливия млад цигулар днес - техника, дисциплина, смелост или собствен глас? И може ли прекомерното образование всъщност да убие индивидуалността?

- На талантливите млади музиканти рядко им липсва техника. Днес нивото на подготовка, измерено по чисто технически критерии, изглежда изключително високо. По-често обаче не достигат дисциплината, културната широта и смелостта да открият и отстояват своя собствен глас. Образованието може да унищожи индивидуалността, когато създава послушни копия. Истинското образование прави точно обратното - дава на младия човек необходимите знания, инструменти и свобода, за да се превърне в самия себе си. Задачата на педагога не е да създаде свой умален образ, а да помогне на всяка отделна личност да открие собствената си истина в музиката. Аз виждам в моя личен опит огромния потенциал на младите хора и вярвам в тях. Те искат и могат да се посветят задълбочено на изкуството, музиката и хармонията. Надявам се обаче да намерят сили да се противопоставят на посредствеността на една система, която твърде често отнема духовното измерение и истинския смисъл на творческия им порив. В тази битка ще бъдат необходими идеалисти - личности със смелостта да се изправят срещу организираната посредственост и псевдообразователната културна действителност.

Автор: Елица Пенова

В Деня на Съединението музикалният език на празника ще бъде този на Бетовен и Брамс. А Варна ще е мястото, където един век европейска музикална памет ще прозвучи на живо. Събитието е под почетния патронаж на Н. Пр. Ирене Мария Планк, посланик на Германия в България.

Билети могат да се закупят на касата на ФКЦ Варна и онлайн:  Eventim.bg