AC/DC в Атина 2009 - за една сбъдната мечта

28 май 2009 година остава за мен паметна дата в живота ми. На този ден Атина буквално избухна. Това е меко казано. Градът направо изгърмя същата тази вечер.

Но нека започна разказа си стъпка по стъпка. В Атина пристигам няколко дни по-рано, защото за деня на концерта или за предния ден изобщо нямам шанс да си купя билети за влака (въпреки че отивам да ги купя месец по-рано). Няма значение – купувам каквито има, трябва да съм там жива-умряла. Купила билетите за самия концерт още месец февруари, няма шанс някаква липса на билети за влак да ме спре да бъда част от това велико в моя живот. След приятно нощно пътуване, по живо, по здраво, пристигаме в града, в който съвсем скоро ще зърна своите музикални идоли. Двата дни преди концерта минават бързо в разходки по града и постепенно нарастващо приятно напрежение в стомаха.

Неусетно идва и заветният ден. Събуждам се рано сутринта, заредена с невероятно силни чувства. Предварително сме се поинтересували и знаем, че вратите на стадиона ще бъдат отворени в 17.30. Именно поради тази причина решаваме да сме там по-рано. Речено-сторено. На стадиона сме в 18.00, до който стигаме с немалко  перипетии. Слизайки от метрото на спирката на "Олимпийския стадион" сме почти затрупани от множеството фенове, сергии с фанелки, храна и бира. За нас само вода. И то достатъчно литри, за да гасим огъня.

Бързо намираме местата си. Gate 9 е почти празен, но няма проблем. Важното е, че ние сме там. Под палещото слънце и температура около 30 градуса сядаме и чакаме. След двучасов плаж, в 20.15, на сцената излизат Ди Ансър (The Answer). Рок-ен-рол, примесен с метъл акценти, алтернатив и блус в едно. Вокалистът (Кормак Нийсън) използва хармоника дори, която пък му прадава хипи имидж. Така или иначе по време на изпълнението им стадионът все още не е пълен. Ирландците приключват сета си в 21 часа, изпратени от публиката.  Около мен чувам реплики като „Довиждане“ или „Айде стига толкова“.

Следва половин час, изпълнен с трепет, емоции, скандирания и... подготовка на сцената. Всички чакаме само една група, най-големите – AС/DC. Сега имам време да се огледам около себе си. Основната част от аудитирията в Gate 9 са българи. И то какви! Не мога да определя възрастова граница – такава няма. Зад мен е малко момченце с баща си, който го учи да свири с уста и пръсти. Пред мен пък е възрастен човек – и той се вълнува, отпивайки от чашата си с бира.

И ето: настъпва така чаканият миг – часът е точно 21:30, когато сцената вече е осветена и трите светлинни табла омагьосват с анимации, създадени специално за любимците ни. Виждаме всички членове на бандата като участници в аминационен филм. А на екрана се е "композирал" влак. И ето че излизат ТЕ, най-великите на всички времена – AC/DC. Публиката е в екстаз, всички скандират с пълни гърла.

Забиват не с какво да е, а с пилотното парче от новия си диск - “Black Ice” - „Rock' N' Roll Train"“. След локомотива е небезизвестното „Hell Ain't А Bad Place Тo Be”. Брайън Джонсън и Ко. ни връщат в митичната 1980 с “Back In Black”. Следва отново скок във времето и ето - пак сме в 2008. "Big Jack!" После отново се озоваваме още по-назад в годините. 1976. Култовото парче „Dirty Deeds Done Dirt Cheap”. 

При следващото изпълнение публиката изпада и главоломен екстаз, защото е ударена от гръм - “Тunderstruck” направо ни разковава. Но на групарите не им пука: продължават неуморно с титулното парче от последния си диск.

Ето че и така чаканото парче “The Jack” вече започва. Всички очакваме да видим коронния номер в магарията на Ангъс Йънг, а именно - голите му задни части. Китаристът започва разсъбличането баавно.. сакото, вратовръзката, ризата. Настъпва моментът, в които... о, не, той не показва гол дирник, а клинчето си с надпис AC/DC. E, какво пък толкова. Изненадващо е, а и ефектът е поразителен. Видеостените показват разголени мадами по сутиени, крещящи в екстаз. Радост за мъжките очи около мен.

Забиват и “Камбаните на ада”. “Hells Bells" е твърд факт, който се случва пред очите ни. "Shoot To Thrill” също ни разцепва. И пак скок в 2008 - “War Machine", сетне ретроспекция с “Dog Eat Dog", подир това - чисто новото парче "Anything Goes".

...“You Shook Me All Night Long” отново нажежава женската част от аудиторията. А на нея малко й трябва да разкъса фланелките и да заподскача полугола. “Ой, Ой, Ой, Ой” – няма човек, който да не скандира! Изгърмяваме на “T.N.Т.” в буквалния смисъл. Надуваемата кукла върху влака предзнаменува началото на "Whole Lоtta Rosie". Постепенно започваме да не усещаме зeмята под краката си.

Но идва и усещането, че концертът е към своя край. Което ни натъжава. Но леко. Тъй като има още. „Let There Be Rock“  къса по шевовете. Ангъс - буквално вирвода, захваща китарно соло. Докато се чудим няма ли край тая жица, Ангъс е издигнат на подвижна платформа сред феновете.

Там той вече е в кулминационния си стадий – легнал на пода и въртейки се, рита с крака. Но продължава да свири. Няма такова усещане! Парчето свършва. А сега какво? Светлините угасват и сякаш героите са си отишли. Това обаче е само привидно, защото ние сме тук и ги чакаме. А неуморните ни гърла ги връщат на сцената.

Връщат ги, за да поемем заедно по магистрата към ада. "Highway Тo Hell" ни напомня за незабравимия албум от 1979. A когато виждаме топовете по екраните - вече знаем: “For Those About To Rock”! Класиката отбелязва края на това уникално събитие в моя - а предполагам и не само в моя, живот.

Рокаджиите се скриват. Тръгват си. Този път наистина. Чакаме ги, викаме ги, но тях ги няма. Заминали са си. Което означава, че и ние трябва да си тръгваме вече. Но как? Това ли бе всичко? Мина като миг, а часът е вече 23:30. Как е възможно всичко да отмине така неусетно? Ами така е: когато усещането е било толкова прятно. Напомня ми за срещата с първата любов в живота на човека. И наистина – ТЕ са първата ми музикална любов. Истинска и вечна! Затова и сега вече мога да спя спокойно. Доживях да ги видя и разказах за тях. Какво повече да иска човек? „Старата любов ръжда не хваща", са казали хората. Тя удря като мълния.

Една година по-късно отново усещам пеперудите в стомаха си. Ясно е защо! За тези, на които все още не е ясно - на 14 май 2010 година нашата мила столица и в частност стадион „Васил Левски” ще бъдат буквално разцепени от същите тези сладури, за които разказах по-горе. Музикалното събитие, част от турнето BLACK ICE, ще зарадва най-вече онези, които не успяха да присъстват миналата година на някой от концертите, състояли се в близост до България,... а и не само тях...

ARE YOU READY FOR A GOOD TIME? – ме попита Брайън Джонсън навремето в една песен. В съзнанието ми обаче изниква един много важен въпрос, който досега не си бях задавала. WAS I READY FOR A GOOD TIME? или казано по друг начин – БЯХ ЛИ ГОТОВА ЗА ТАКЪВ ВИД ШОУ?. Да, година след това, което изживях на стадион „ОАКА” в Атина, аз си задавам такъв въпрос. Тогава месеци наред подскачах от емоции и нямах търпение да ги видя, чуя, усетя. Но ... бях ли готова за тази емоция, защото сега се чувствам по друг начин. Питам и сама си отговарям. Никога няма подходящ момент за такъв вид среща, той никога не настъпва, ти никога не си готов. Именно защото това е среща със стара любов...пеперуди в стомаха, трепет в сърцето...бърза емоция, а след срещата - странното усещане на изплъзваща се частичка от теб, с която някога бяхте неразделни. Да, две седмици преди концерта в София, се чувствам неготова. Започвам подготовката за среща номер две. Пък каквото сабя покаже...
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.