Вярата в едно последно чудо като теория на оцеляването

В България има двуполюсен политически модел. Макар в момента партията да е само една. ГЕРБ. Абревиатурата й ни навява асоциации с един от символите на държавността. Сигурно не е случайно. Структурата й е като на много други, превзели управлението в различни държави - една личност печели симпатиите, води листите, прави пиара. Тази на премиера. Борисов. Признавам си, че шапка свалям на пр отдела му. Уцелиха народните нагласи и очаквания и ги експлоатираха. До дупка. Човекът от народа (както е и заглавието на пр филм за един друг водач - Т. Живков) е като 80% от народа. Речта му е разговорна, чаровен е, но му липсва образование, че и възпитание, има претенции да е нещо много повече, демонстрира мускули, сила, самоувереност... Премиер до дупка.

Сега, когато в джобовете на българина останаха само дупките, когато децата ни, и не само, отново мечтаят за живот зад граница, сега пиарът трябва да търси друг път към сърцата на избирателите. Дали ще го намери? Това не знам. Но е факт, че повечето хора, повечето от които млади, и повечето от които не се занимават с политика, са убедени, че изборите ще бъдат манипулирани. А това не е добре. Нито за политиците, нито за държавата и нейното светло бъдеще.
Факт е, че все по-малко ни пука за това дали децата ни четат.

Живеем, за да си платим насъщния, сметките към монополистите и за да се събудим - за да можем да псуваме... Живота. Управляващите. Децата. Шефа, ако го има.

Толкова много сме смачкани, че мечтите ни не се отлепват от света на делничните проблеми. Толкова много сме безразлични. Толкова много сме несвободни.
Днес всичко се купува с пари. Животът. Любовта. Изборите. Медиите. Всичко лошо се прощава. Забравя. Толерира. Доброто е набутано в ъгъла, където стои и гражданската ни позиция, мечтите ни, специалистите ни.

Имаме ли шанс да оцелеем? Да оцелеем, може би. Да се развиваме? Едва ли, ако нещата продължават да вървят надолу и надолу. Защото скоро по магистралите ни ще пътуват само чужденци, които ще гледат мъртвите ни села и градове и ще цъкат с език. Скоро няма да има нужда от детски надбавки, защото няма да има деца. Няма да има и нужда от пенсии, защото пенсионерите ще стават все по-малко и по-малко.

Ще го позволим ли? За съжаление нямаме алтернатива. Нямаме опозиция. Нямаме лидери, които да ни вдъхновяват. Да ни карат да се чувстваме горди, да се стремим да бъдем по-добри - граждани и хора.

И все пак ми се иска да вярвам, че изходът от тази ситуация стои зад ъгъла и всеки миг ще стане чудо. Все още вярвам в чудеса. Дали е здравословно? А какво ли е, всъщност... Една вяра повече няма да ми навреди повече от кренвиршите, пълни с копита и рога, въздухът, който дишам, или стресът, който изживявам всеки път, когато се събуждам, за да посрещна новия ден.

Само едно чудо! Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.