Някои от тях взеха да се усещат. И умно не се появиха на протестите. Пратиха там други да ги заместват. Провокаторите. Лумпените са там. Знаем задачата им – трябва да има кръв. Трябва да има хора в болницата. Най-хубаво е, ако някой умре. Ако някой умре, провокаторите взимат премия и биват повишени до старши лумпени – отдельонен командир на взвод олигофрени. Трябва да внимаваме с лумпените. Те са там за да прецакат нашия протест. Те са там за да провалят надеждите на хората. Те са там за да превърнат справедливия гняв в кървава вакханалия. Не трябва да им позволяваме. Това е отговорност на водачите на протестите. Те имат задължения, като на всеки стандартен военачалник – трябва да държат хората дисциплинирани и в строй. Трябва да ги пазят да не се превърнат в люшкаща се и лашкаща се тълпа. Защото тогава става страшно. Трябва да се контролираме. Само така можем отново да прецакаме политиците. А ако продължим както досега – без насилие, ще ги прецакаме здраво. Както и друг път сме правили. Нещо повече – може би този път ще успеем. Има надежда. Дори не смея да си мечтая, но има шанс. Шанс да успеем да живеем живота си така, както искаме. Само трябва да сме твърди. Протестите трябва да продължат. Без изцепки. И победата ще бъде наша. Победата ще бъде на българите.
Българите. Не е лесна съдбата на българите. Колко пъти сме живели живота си така, както искаме за последните около хиляда и четиристотин години? Хм, може би въпросът е неправилно поставен, българинът е човек инат – ни се води, ни се кара, така че може би повечето време сме живели както искаме. А колко време във въпросните хиляда и четиристотин години сме били щастливи? Спокойни за бъдещето? Уверени? Да. Така сякаш въпросът звучи по-правилно. И така, колко време? Отговорът е нещо от рода на шест часа и двадесет минути, и дори това е доста оптимистично предположение. Българите по принцип не са щастливи хора. А иронията е, че българинът има дарба да бъде щастлив. Идва му отвътре. Само трябва да си поеме малко въздух. Малко свобода. Ех, какъв живот ще бъде тогава. Но странно, все така се случва че някой му пречи. Това ли е съдбата на българина, този весел, буден човек? Това ли е орисията ни? Винаги някой да ни пречи? Вярно е, имаме много грехове, като хора, като народ… и все пак… Дали ще има край? Може би да. Кога? Може би… СЕГА! Само трябва да продължим да натискаме. Гневът не трябва да заглъхва. Не трябва да се размива. Не трябва да се отказваме. Трябва да извоюваме живота си обратно. Трябва да си го върнем от хората, които ни го отнеха. Сега е време за демокрация. Казвал съм го и друг път – за мен демокрация е, когато хората спят по-спокойно от политиците си. И така, сега са дни на демокрация. Мътни дни. Удобни за много хора, излезли на лов за интереси. В такива дни всеки има интереси. Затова трябва да пазим крехката си демокрацийка от провокаторите. Тези, които се опитват да оцветят протестите в кърваво червено. Не трябва да се отпускаме. Дисциплина му е майката. И победата ще бъде наша. Неизбежно е. А политиците ще бъдат прецакани. Неизбежно е.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.