Финансовата криза в Китай вече е неизбежна. Ако се случи скоро, нейните последствия могат да бъдат овладени. Но ако политиците използват допълнителни дози от стимули да отложат деня на разплатата, сривът в рамките на няколко години ще бъде унищожителен, пише Financial Times.

Страната се намира в разгара на най-голямата парична експанзия в историята. Стойността на индикатора на широките пари M2 се е утроила през последните шест години, увеличение четири пъти по-голямо от това в САЩ за същия период, въпреки количествените улеснения и нулевите лихви на Фед.

Тази безпрецедентна експанзия даде възможност за ускорен растеж на икономиката на Китай, който сега се сблъсква с редица негативни фактори като например демографския натиск.

През миналата година населението в трудоспособна възраст е намаляло за първи път от поне две десетилетия. А негативните демографски процеси ще продължат в следващите две десетилетия.

Китай обаче трябва регистрира ръст на работната сила с поне 1% годишно, за да поддържа темп на нарастване на икономиката от над 7 на сто и то при увеличение на производителността на труда със 7.6 на сто. Това ще бъде трудна задача във всяка страна. В Китай, където селскостопанското стопанство и други трудоемки отрасли съставляват половината от икономиката, това е почти невъзможно.

Страната страда от излишен капацитет в повечето индустриални сектори. Но инвестициите в дълготрайни активи продължават да растат с двуцифрени темпове. Производството на стомана е пример в това отношение. Китай има около 1 млрд. тона годишен производствен капацитет на стомана и около една трета от него не се използва.

Следователно цялата статистика за растеж представя заблуждаваща фигура. Предприятията произвеждат, а понякога дори се съобразяват с търсенето, но това става за сметка на постоянен приток на средства от държавата.

Подобни са тенденциите и в останалите сектори на китайския пазар, като това се вижда много ясно при недвижимите имоти. Китай е препълнен с висококачествени жилища, които обикновените хора не могат да си позволят. Много от тях се купуват с инвестиционна цел, но на практика без наличие на реален пазар. Необходим е остър спад в цените, за да има истинско търсене. Но това би означавало сериозни загуби за банките, участвали в паричната експанзия.

Наблюдателите често сочат затворената капиталова система на Китай като фактор, който предотвратява изтичането на капитали. Но една от последиците е огромен излишък в платежния баланс. Чуждестранните капитали се вливат в страната, за да финансират инвестиции и износ на стоки, но много малко от тях изтичат обратно. На пръв поглед това изглежда като силно положителен фактор за китайската икономика, но на практика води до поскъпване на местната валута и балон в цените на активите.

Все повече китайски инвеститори вярват, че някои банки в страната ще фалират, защото правителството е решило така. Това се дължи отчасти на наследството от последната финансова криза от преди десетилетие, когато около 40 на сто от кредитите, принадлежащи на четири големи държавни банки бяха прехвърлени по номинална стойност на различни фондове за управление на активи.

Но по-широкия проблем е тенденцията партийното ръководство да осигурява финансови стимули всеки път, когато растежът на икономиката започне да се забавя. А това просто не може да продължава до безкрай.

В една държава, в която е съсредоточено половината от капитал-интензивното производство в глобален мащаб, кризата ще има глобални последствия. Процъфтяващият сектор на услугите може да компенсира част от спада в индустрията. Но изграждането на повече къщи и железопътни линии, не е начинът за предотвратяване на кризата.

Китайската икономика губи баланс. Тя може да остане така за известно време - но колкото по-дълго продължава това, толкова по-силен ще е ефектът на махалото.