Редакторе! Къде си?

Къде си, другарю Редактор, от нашите луди-млади, творчески години от мина-лия век!? Защо те няма, или все по-рядко се срещаш, в издателските карета? Уволниха ли те новите, амбициозни демократи като „тоталитарен елемент”, скопиха ли те, скалпираха ли те тихомълком? И ти ли изчезна във водовъртежа на безумните демок-ратични промени, и ти ли стана излишен и ненужен за мечтаната, неограничена свобода на словото! И ти ли се превърна в най-голямата пречка, в най-нежеланият съветник и коректор на младите грандомани от новата литературна смяна, които превзеха с плакати и подскоци по митингите тъй наречените „литературни” редакции в медиите, за да те прогонват почти редовно от новите български книги?! Като излишен, ненужен, оскъпяващ само книжната продукция!...

А беше време, когато пишещият брат те гледаше с божествено страхопочитание и сънуваше завъртулките на златния ти подпис, без който беше невъзможно отпечатването даже на рекламна брошура; когато влизаше в кабинета ти на пръсти и с шапка в ръце; когато Ти се извисяваше пред погледа му като гранитен паметник пред парадния вход на Институцията, като управител и цербер на Храма на литературното творчество. Да, беше време, когато читателят преди да си купи новата книга, разгръщаше първата страница, за да те види в издателското каре, в този смисъл ти беше сякаш по-важен и от името на младия, непознат автор. Защото ти, другарю Редактор, беше не само постоянното, задължителното присъствие в това представително издателското каре, но и благослов, както за успеха, така също и за провала на книгата. Защото в трудния и продължителен процес на ръкописа от бюрото на автора до печатницата, ти беше баща и майка, вуйчо владика, най-важният човек, който държеше в едната си ръка червения молив, а в другата – голямата ножица за подрязване на разперени, поетични крилца...

Вярно е, в интерес на историческата правда, трябва да признаем, че и ти, другарю Редактор, като всички Папи и Олимпийци, раздаващи по свое убеждение и подобие литературни Индулгенции и фатални черно-бели присъди, имаш много грехове, заради вярната си служба на политически, идеологически и какви ли не човешки пристрастия. Сега, от тази нашенска, балканска, безумна „демократична” позиция, можем да ти бесим чучелото по площадите, да те изгаряме на зрелищни клади, да те погребваме отново и отново, но не можем да отречем, че ти беше Личност! Изявен, утвърден Поет, Писател, Литературен критик с творчески опит и литературна ерудиция; че ни респектираше с многостранните си познания за света, че беше безспорен българист – познавач, радетел и безкомпромисен защитник на свещеното българско слово и книжовния български език. Не можем да отречем и похвалните ти усилия за поддържане на единно, издателско, средностатистическо художествено ниво на литературната продукция; за съхранение и популяризиране на родната и световна литературна класика; за утвърждаване на безспорните християнски и общочовешки морални стойности. Не можем да отречем най-после и голямата ти заслуга, че покрай твоята, малко задкулисна, мистична и фатална личност, са се пръкнали толкова даровити творци, гордост за всяка национална литература. Не съм статистик и протоколчик – нека запознатите с този проблем ме подкрепят с имена от световната и българската литературна история! Изкушавам се тук само да вметна, че крайно време е някой литературен критик да се заеме с „осветяването” и „освещаването” на нашите известни в миналото „класически” литературни редактори, без които може би нямаше да я има и художествената ни класика! Да, това е наистина благородна идея и кауза, заслужаваща достойно читателско и обществено внимание.

Внимание, но не само заради Протокола на литературната ни история! А и като контрапункт към почти тоталното изчезване на Редактора от издателските карета на новите български книги!
Когато фиксирам поглед и внимание към съвременното книгопечатане в Бълга-рия, риторичният ми въпрос придобива малко по-различна ориентация: „Кой те про-гони, господин Редакторе, защо те няма в 90 процента от книгите на новите издателс-ки фирмички и печатници, които се пръкнаха като печурки след плодородния дъждец на Демокрацията в литературната ни нива?” Сега тези достъпни за всеки печалбар печатарски машинки бълват на конвейера книга след книга на млади и стари, на знайни и незнайни писатели и поети, на куцо и сакато, грамотно и неграмотно в езиково-творческата сфера. Такъв книжен берекет у нас никога не е имало! Сякаш е ответна реакция на кризата и борбата за оцеляване! Така се преобрази, промени и деформира книгопечатането в милата ни Родина, че всеки, който има парички, спонсор или заможни приятели, може да печата всякакви книжни ръкописи, оформени не лошо, като книги. Защо му е да плаща излишни пари на редактор, да му оправя сюжетни, композиционни, логически и други слабости, на и коректор, да му оправя правописните и пунктуационните грешки, на професионален оформител – в Интернета всичко може безплатно да се намери! На тази тема имам една доста сполучлива епиграма, по мотив на Ст. Михайловски, печатана и препечатвана няколко пъти по вестниците, ще я цитирам и тук, където най-подхожда:

Писател днеска става
и книги всякакви издава,
всекий в нашата държава,
който носи сутиен и гащи,
и може някак си да дращи!

Моля да бъда правилно разбран: не пиша за сериозните издателски фирми, които наследиха най-добрите традиции на книгоиздаването от минало време и се утвърдиха като сериозни, водещи институции в страната и чужбина, чиято продукция се търси, чете и преиздава! Става дума за другите, за останалите ...Print-ове! Аз наистина недоумявам, защо тези регионални, та и национални!, хилави, мижави, недостойни за професията си издателчета, умишлено игнорират личността на Редактора? И продължават, заради спестени стотина лева, да затлачват книжния пазар с чудовищно слаби, езиково и стилно неграмотни, а често и пошли, дълбоко лични писания, наречени стихосбирки, повести и романи!? И забележете: напълно законно, художествено безконтролно и неограничено, защото в тази сфера все още няма Правила, Нормативи и Морален кодекс! Със своята егоистична, печалбарска, пазарна, „издателска” политика, тези наричащи себе си „книгоиздатели”, всъщност загробват не само първата слаба книга на младия автор, но и творческото бъдеще на човека. Дали разбират същността на поразията, която вършат? Че и те, редом с другите обективни и субективни фактори, участват активно в подклаждане на нихилизма и отчуждението от българската книга, в разрухата на Литературния дом, изграждан столетия от нашите възрожденци, класици и майстори на художественото слово!?...

Пази Боже, сакън, някой да ме обвини сега, че пледирам за „възкресението” на „другаря Редактор” от онова време, който много често, трудно и болезнено балансираше между „художествените” си принципи и понятия и постулатите на Системата! Но съм твърдо убеден, че Личността, Институцията, Печата и Подписа на художествения Редактор и в най-малката печатница трябва да се възстанови. Рано или късно. Така или иначе – с убеждения, препоръки, единни нормативи или силово, по законен ред. Защото присъствието на Редактора в процеса на подготовката на ръкописа за печат, е абсолютно необходима и поради простата причина, че два чифта очи могат да бъдат много по-надеждна застраховка против всякакви езикови, стилни, композиционни, сюжетни и логически отклонения и недомислия в повествованието. В това отношение литературната история изобилства от примери, как до всяка велика литературна творба, се мярка и силуетът на големия Редактор, който е превърнал ръкописа в шедьовър.

В заключението на тези мои непретенциозни размишления, иска ми се да по-мечтая за онова бъдеще време, което сигурно няма да доживея, когато проблемите на книгопечатането и книгоразпространението ще влязат в дневния ред на някое поредно Народно събрание; когато този „демократичен”, издателски хаос ще бъде някак си овладян; когато хилядите печатници в мазета, гаражи и тавани ще изчезнат и ще останат само сериозните, отговорните, европейските лицензирани издателства. И когато годишната книгоиздателска литературна продукция ще се оценява не от кулинарни технолози, фирмени мениджъри, „звезди” от всякакъв социално-житейски ранг, а само от литературни критици, утвърдени творци и с активното участие на Негово величество Читателя. Вярвам, че тогава и ти ще заемеш своето достойно място, господин Редакторе, редом с автора, както е било от времето на първата печатарска машина!

Септември, 2012 г. Панчо Недев
(Бел. Панчо Недев, член на Съюза на българските писатели, журналист, дългогодишен редактор в Радио Варна и други печатни издания.)