Опитомени

Гледам го право в очите... Чак тук усещам как тръпките лазят по гръбнака му. Впивам устни в отровата... Не съм си дала труд да подреждам косите си. Оставих ги да се гонят с вятъра, по-огнени от всякога. Неглиже, сякаш нищо на света няма значение точно сега.

Мътните ме взели, кога се превърнах в такава циничка?

Оглеждам се и виждам добри и „лоши„ момчета. Едните са болезнено млади, а другите си дават вид, че владеят света... Забелязала съм, че и едните и другите започват да треперят ако се приближиш на дъх разстояние.
А аз съм достатъчно смела. Знам как точно да предивиквам „случайности„. Да танцувам с мечове и свещи...

Скучно ми е.

И те лъжа... Но, да запушим временно устата на романтичната поетеса. Уморих се от нейните драми.
Не помня кой ми каза, че такива като мен не “свалят„ лесно. Как ще ме свалиш, синко? С тиган? С гранатомет? Аз се свалям сама ако си струва...

Не мога да живея вързана, нечия, опитомена...
Да, това е проблема!

Ставахме твърде обсебени от страховете си. Аз от паническия ужас някой да не се докопа до свободата ми, а те... те са още деца, които се страхуват от болката. Твърде рано научих, че болката си струва.

Един „голям„ мъж ми каза, че жените имат нужда да бъдат жени. Да им бъде позволено да са нежни. Колко беше прав само. За целта ти трябва мъжкар. Този който може да понесе бурята и да разтапя какаото в очите...

Виждам двойки на улицата. Та те приличат на добре угоени домашни любимци?!
Къде е жарта? Къде е закрилника? Алфата? Незаинтересовани, уморени, изхабени...
Властни жени, мъкнещи феминизма под една ръка и „добре възпитания котарак„ в другата...

А аз съм уморена да ръмжа. Чакам си хищника. Мърка ми се. Не отмествай поглед. Ти гониш...
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.

Добави ни в предпочитани източници в Google

→