Великата китайска стена

Всеки е чувал за Великата китайска стена, едно от чудесата на света, емблемата на Китай, гордостта на императорите и непревземаемо съоръжение, дълго близо 7 000 километра. На около петдесет километра от Пекин се намира участък от шестотин километра от стената, който е сред са най-добре запазените й участъци и дори китайци от други части на страната идват тук, за да се насладят на това чудо. Стената слиза от планината, идвайки от Ляонин, прехвърля се на следващия хълм и започва да се катери по него, увенчавайки върха му с наблюдателна кула, след което отново се спуска надолу и завива леко надясно, за да може да достигне следващия връх, който отстои малко на север от предишния. Тя се вие като дракон през най-високите точки на Китай и затова едно от многото й имена е “Драконовата стена”. Това е проходът Джуйонгуан – един от трите най-трудни маршрути по цялата стена, според Уикипедия. Освен това има два маршрута по стената – източен и западен, като източният е по-лесен, но китайците, които ни отведоха на стената, ни показаха само западния маршрут. Ако някога решите да изкачвате стената по този маршрут задължително си сложете удобни спортни обувки, по възможност маратонки, които не се хлъзгат по гладки повърхности. Очаква ви около два километра екстремно катерене по 1700 стълби. Горе вода няма, така че си носете и бутилка с вас (ще ви потрябва!). В началото се радвате на гледката към планината, която се разкрива на входа на стената, правите си снимки и нямате търпение да започнете да се катерите. Първият участък е лесен – равен, приятен за разходка и без напрежение. Ние пристигаме към десет сутринта на входа на стената и организаторите ни дават два часа за катерене и сувенири. Два часа за два километра може да ви се струват много, така, както си седите вкъщи или пред компютрите, но като имате предвид, че участъкът, който е пред нас е бил известен със сентенцията: „Един войник може да отбранява стената от 10-хилядна армия” ще разберете по какъв маршрут сме се запътили да се катерим. Условно изкачването е разделено на четири отсечки, всяка от които е маркирана от отбранителна кула. Първата кула се стига за 15-20 минути разходка, като през това време от общата група се отделят две по-малки: първата групичка е по-бърза, а втората – още от сега личи, че няма да може да се изкачи до горе. Този участък е най-гъсто посетен от туристите. Дори от тук гледката е страхотна за снимки, слънцето приятно огрява зелената планина и те подканва да продължиш изкачването. Разминавам се с групичка холандци, след тях семейство японци и с интензивно темпо катеря стълбите, които стават все по-стръмни. Разбираме се с другите от първата група всеки да върви за себе си и продължавам, без да чакам следващите. Явно катеря с добро темпо, защото слизащите от горе ме поздравяват с високо вдигнат палец. Въпреки че тук стената се издига на почти 15 метра височина, стълбите са широки не повече от метър и понякога трябва да се изчакваме, за да се разминем по маршрута. Минавам втората кула и започвам да усещам умора. Странно, тя не е в краката, а по цялото тяло. Поглеждам надолу, където като малки точици виждам част от колегите, които си почиват и се радват на гледката. Около мен виждам уморени лица от различни раси, възраст и цвят. В очите на някои се чете желанието да стигнат до върха, но и разочарованието, че няма да им стигнат силите. Преодолявам умората и гледам да движа краката си с равномерно темпо. Изминал е повече от половин час, когато стигам до третата кула. Тя е по-голяма от първите две и в миналото е служила за сборен пункт на ротите, които защитавали стената. Остава ми само един участък до върха, до последната кула, но този участък е най-тежък. Тук вече няма и толкова туристи, групичките са далеч по-малко. Целият в пот започвам да катеря гранитените блокове, които служат за стълби и тук на места са с почти 80 градуса наклон от хоризонталната линия.

По средата на този участък има един пасаж от около петдесетина метра почти равна отсечка. Точно това е мястото, където човек си казва: „Качих се толкова високо, другите и без това няма да се качат до тук, толкова хубава панорама се разкрива пред мен, защо да се мъча да се катеря по-нататък?” Повярвайте ми, изкушението да поспреш, да си починеш и да се върнеш е много, много голямо! Бавно вдигам крак и стъпвам на следващото стъпало. Нагоре не виждам други туристи, сам съм, катеря стръмните стълби, потя се като в сауна, пуфтя като локомотив, но усещам, че умората е по-скоро психическа, отколкото физическа. Това е моментът, в който волята трябва да победи тялото. И побеждава! Последните двайсет стъпала изминавам бавно, без да бързам, усещането е страхотно! Пет, четири, три, две, едно – вече съм на върха на една от най-високите точки на Великата китайска стена. Последната кула е най-висока и на едно от нивата й има павилионче, в което възрастна китайка гравира името ми и датата, на която съм изкачил стената върху медал. Качвам се на върха на кулата и съм си сам горе. Панорамата е достойна за някой епос, а като си представя колко битки са се водили тук, ме побиват тръпки. Някъде бях чел, че за строежа на стената и след това при битките тук, са загинали над десет милиона души. Сядам на една от бойниците и чакам да се появи още някой, изкачил стълбите до горе. Това се оказва една едра австралийка, която ме моли да й направя снимка, а след това тя ми връща услугата и ме снима с моя Samsung, който вярно ме следва на три континента вече. Смеем се на ситуацията – австралийка и европеец се снимат на стената в Азия. Оставям колежката да си почива и без да бързам, с усмивка на уста, слизам надолу. Удоволствието е неописуемо! Няма напрежение, любувам се на гледката, разминавам се с катерачи, които със завист гледат медала на гърдите ми, а аз ги окуражавам: „Давай, давай, остава още съвсем малко”. Надолу става още по-интересно – китайци и чуждестранни туристи ме спират да се снимат с мен, стискат ми ръката и чак ми стана неудобно, когато един възрастен китаец ми се поклони в знак на уважение. Аз също му отвръщам с поклон и правя знака на мира, като покривам юмрука на дясната си ръка с дланта на лявата. Неусетно е минал час и половина и ми остават трийсетина минути, за да хапна един сладолед и да накупя сувенири от магазинчето при входа на стената. Колегите ме чакат насядали по пейките и всички заедно се прибираме в автобуса обратно към Пекин.