На училище с пантофи

28.10.2013 | 17:10 ч. Обновена: 13.09.2025 | 13:30 ч. 0

Екип на Dnes

Когато казваме, че ни е страх, имаме предвид, че се чувстваме незащитени, нали така? Целият свят ни се струва несвойствен, създаваме си илюзията, че всичко около нас е враждебно и непознато. Непознато, като поредната задача по математика или новото химично уравнение, затруднило половината клас. Да, прости примери, но то за какво са ни по сложните. На човек в днешно време и това му стига.

Докато разсъждавах така задълбочено върху страха, който може би ме бе обсебил в последно време, започнах да усещам тежест,която упорито напираше върху затворените ми клепачи. Тази тежест се извиваше, претворявайки се в кратко и бързо премигване, което се приближаваше, превръщаше се в лилаво-оранжева светлина, след това се отдалечаваше и приемаше черен оттенък. Вън от това, мислите ми бяха затворени, раздрусани така силно, че не можеха да намерят началото и препинателния си знак, все още седящ на въпросителен. Причината - пронизителният стон на будилника ми рано сутрин, който стенеше така от години наред. Понякога се чудех, не преграхва ли това малко досадно същество, уж създадено в полза на човечеството.

Та, да бях наистина обсебен щом сънувах такива неща още в ранни зори. Страхът си беше опасен. Пристрастиш ли се, край, ставаш негов роб, поне до момента, в който някой не те натупа здравата и ти обясни, че в живота се крачи бодро напред, пък каквото ще да става.

Когато отворих очи, лампата в стая ми светеше ярко и човъркаше с дървена пръчица измежду нервите в главата ми. Изглежда баща ми пак бе идвал да ме подкани да ставам, да се оправям... За кое по точно? За поредното повторение, уникално, неземно красиво преживяване, разхождайки се покрай дърветата отрупани с плод в райската градина? Така близо и така далеч от теб. Училището ме чакаше с отворени обятия да ме прегърне, да ме стопли от декемврийския студ навън и да ме нагости с поредната чаша чай знание за 17 път в месеца.

Нямаше как, знаех си аз изпита наизуст. Първото, второто, третото. Минах ги без грешка и тази сутрин и докато се усетя, с раница на гръб, увит с шал и загърнат добре, а само как ми се спеше. Не помня дори как се бях оправил и измил. И пак нещо ми липсваше, мислих, мислих, тази задача бе прекалено трудна за мен. Отговорът беше със остатък и за това се отказах, врътнах ключа и се запътих към гимназията. Усещах нечовешки студ. Нахлуваше в тялото ми и жилеше всяка една клетка от него . А помня, че бях с бабините плетени търлъчки, с които ходех навсякъде.

По пътя наблюдавах нощуващите бездомници, заобиколени от глутница изоставени кучета. Изглеждаха като семейство, бяха се сгушили всичките и се топлеха взаимно. Не знаех дали изпитват студ точно в момента, но в едно бях сигурен - аз замръзвах.

Когато достигнах „школьото“, както го наричаше прабаба ми, зъзнех целия, бях скован и омърлушен. Студът почти ме бе довършил, смазал като муха с откъснати криле.

Вътре в сградата, измежду останалите „насекоми“, бе настанала голяма бъркотия. Оказа се, че днес имаме намалени часове и за мой голям късмет, първият ни от тях беше отменен. Сега щях да седна до някой ъгъл на сградата, сам, изолиран, отхвърлен точно като бездомниците рано сутрин. Те нямаха семейство, единствено събратята им - кучетата, но пак се топлеха взаимно. А аз - имам си и майка, и баща, които ме обичат толкова много и въпреки това душата ми остава студена, без приятели до мен.

Минавайки по коридорите, всички ме наблюдаваха странно, някои ми се смееха, други просто си шушукаха нещо.

- Какво сега? - мислех си аз. Пак ли нещо ми има, пак ли сгафих, пак ли съм дошъл облечен с пижама на училище, пак ли бях омазан с паста за зъби, пак ли ... ПАК ЛИ?

Застанах на едно място, започнах да се оглеждам наоколо, с надеждата да разбера какво се случва. Бях близо до мъжката тоалетна.Там имаше огледало и щях да установя по скоро какво ми има. Преди да вляза, погледнах хубаво табелката, за да се уверя, че това са мъжките тоалетни. Не веднъж бях грешил, за което разбира се бях брал много срам. Тези мои маскарлъци, кога ли щяха да спрат вече? Ето защо, когато ви казах, че съм обсебен от страха, аз не се шегувах. Бях отхвърлен от обществото, бях мухльото, бавно развиващият се и винаги грешах в нещо. А слабодушието бе завладяло тялото ми така държеливо.

Когато се огледах в огледалото, установих с голяма почуда и ококорени очи, че... ми няма нищо. Бях с не чак толкоз рошава коса, лицето ми не бе толкова пъпчиво, дрехите ми не бяха ликьосани - по-добре от обикновено. Тогава какво пораждаше този смут около мен? Не че беше нещо странно, бях му свикнал вече, но все още не доумявах какво ми е. Дори когато се опитвах да помогна на някого, тъй като бях наистина добронамерен човек, пак получавах присмехулни отзиви, за което. А страхът и смущението растяха все по силно, стискаха ме здраво и ме разкъсваха от вътре.

Времето отлетя като нещастна птица, но тревогите ми си седяха здраво заковани с ръждив пирон в ума ми. Часът започна, имахме Биология в 7 кабинет. Целият клас не спираше да ме гледа и да ми се смее. Не знаех какво да правя, обърнах се към прозореца и затворих очи.

- Да се свършва вече - прошушнах аз.

Обаче имаше нещо трудно обяснимо в цялата тази работа. Днес се чувствах извънредно удобно. Едно такова лежерно и приятно, все едно си бях вкъщи, като изключим всичко останало. Учителката влезе, затвори олющената врата и още с настаняването си - моето име се разнесе из стаята. Беше мой ред да ме изпитат върху урока за жабите. Станах намръщено от мястото си и влачейки крака стигнах до голямото бюро. Тогава видях нещо познато в погледа на учителката. Тя ме гледаше по абсолютно същия начин, по който ме гледаха съучениците ми, само дето сдържаше смеха си.

Започна да ми задава куп въпроси, които звучаха в моите уши като ненужно изказани думи и факта, че не знаех отговора на нито един от тях, засилваше страха бушуващ в съществото ми още повече. Тогава наведох глава, като се заблуждавах, че по този начин ще изчезна от света или поне ще се скрия на едно по добро място. Представих си скромна къщурка, отрупана с зеленина и свежи цветя, обширна зелена поляна, с голямо орехово дърво от пред, а аз седнал на люлеещ се стол под дебелата сянка, хвърлена от грамадният орех и рисуващ картина, която представя душата ми. Е ако трябваше да изрисувам вътрешното си състояние точно в този момент, дори и най катранено- черната боя нямаше да ми свърши работа.

Но в този момент, когато се вгледах по-добре в земята пред мен, очите ми започнаха да премигват едно след друго, на лицето ми се изписа клоунска усмивка, само че намръщена. Какво видях - може би се питате? Моите зелени жабешки пантофи - под жабешки имам предвид, че бяха с формата на жаби.

- Хайде! - подкани ме, учителката изнервено. Дори и пантофите ти са в тон с урока ни. Не можеш ли да отговориш на въпросите ми?

Тогава в стаята избухна един такъв стържещо-измъчващ смях, който накара всеки един нерв от тялото ми да се хване за следващия и да тропне едно бързо хорце.

- Млъкнетеее! - чу се моят глас из тясната стая, която изглеждаше непонятно различна в този момент.

- Стига, стига с тези смехове! Стига с лицемерието, стига с тези смехове! Какво ви има бе хора? С какво съм ви така интересен? Изпитвате удоволствие от това да ме мачкате, подхранвате малкото си спаружено его, за да се чувствате на ниво, или не...Знаете ли какво? Вие сте страхливците, вие сте тези, опитващи се да стъпчете страховете си, като унижавате другите. Това, че днес съм със пантофи, това показва, че аз съм преодолял моето малодуши, това, че съм мухльо във вашите очи, това означава, че аз съм искра в моите.

Целият клас седеше и ме гледаше с отворена уста. Тогава, с бушуващо сърце и презрение в очите, бавно стигнах до мястото си. До края на часа, в стаята беше тихо, сякаш всички размишляваха върху нещо. Дори учителката се замисли в думите ми и не каза нищо.

-Успях - изкрещях на ум. Отървах се от страха, сам. Винаги съм правил всичко сам, а от това идва и най-голямото удоволствие.

Звънецът би, за първи път толкова заглушително. Като, че ли ме приветстваше, известяваше победата ми из цялото училище. Грабнах раницата си и мигновено излязох от класната стая. Крачех бодро по дългия коридор, с вирната глава напред, и си мислех: Кой е като мен - на училище с пантофи?

YID

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.

Добави ни в предпочитани източници в Google

→