Megadeth, ще пушим ли по цигара?

Понякога някои спомени се загубват толкова дълбоко, че само случайността им помага да излязат на повърхността. Стояли са си на топло - непокътнати, незабележими, ненатрапващи се и се появяват сякаш единствено за да ти покажат колко вода е изтекла по коритото на времето...

И аз не знам кога слабичкият, светлоок младеж ме беше заговорил и по какъв повод, Виждах го понякога, шляещ се по коридорите на училището - с неизменната тениска на Мegadeth и неконтролируема кестенява коса. От по-долните класове, на които ние, от позицията на смешното си "старшинство" се надувахме и гледахме някак отгоре. Висок, отвлечен и леко шантав, той понякога се завърташе около нашата групичка в цигарените ни почивки и ни кимаше когато срещнеше погледите ни в кафенето, където трепехме времето, избягали от час по математика. Приятелката ми го гледаше с известна доза неприязън, когато явно си търсеше компания за разговор и често извърташе очи с досада "олеее, тая лепка пак ли иде?", но мен, учудващо, не ме дразнеше...

В по-късните ми спомени, когато вече говорехме, се хилех на нестандартността му и способността винаги да се усмихва и да излъчва добро настроение. Като хапче за кеф след някое тъпо контролно - докато те облекчи и забравяш за него. Дойдеше ли голямото междучасие, се сблъсквахме понякога на входа с неизменното от моя страна "Меgadeth, ще пушим ли по цигара?" и се започваха разговори, които не много хора разбираха - осеяни с препратки към Кафка и текстове на песни. Никога не сме се виждали извън тези уловени отнякъде минути - явно ни се случваха прекалено много неща по пътя на израстването. Помня обаче как когато ми се налагаше да прибера от директора наградите си от някой литературен конкурс или Олимпиада, в присъствието на цялото училище (о, ужасТ), той изникваше отнякъде точно на "първия ред" и ръкопляскаше възторжено, като дори изпускаше някое продължително подсвирване. Така беше и на изпращането ни - стърчеше отпред, пляскайки и после дойде да каже "Еее, с кого ще пуша сега?". Със смях, но малко накриво...

После го видях в университета - дойде при мен по някакъв проблем заради асоциацията ми с Факултетния съвет.Едва тогава научих името му."Ей, Megadeth, ти преследваш ли ме?" Даже не знаех, че е при нас. Така и никога не го нарекох по име, той сякаш не искаше...И пак - цигарени паузи с много смях и все така - вечно разминаващи се, бързащи, събрани понякога за няколко минути от приятна случайност и толкова...
И после около 13 години - нищо. Отдавна напуснах онази среда и вече нямаше къде да се засечем. Допреди дни, в които се натъкнах на някак познато име докато събирах материал за статия. Било ли е? Откъде ми е познато?Буквите зад името - почти колкото моите на брой, изследователски интереси - доста подобни. Но кой, по дяволите..?

И изведнъж ме връхлетяха безгрижието и вкусът на "Ротманс" плочка, докато копнах и-мейл адресът в полето и написах, без да му мисля много-много:

Мegadeth, ще пушим ли по цигара?

В най-добрия случай ще получа въпросче коя съм, какъв е тоя несвойствен въпрос и какво, аджеба, искам, а в най-лошия - псувня. Какво пък - няма какво да загубя. SEND...

Отговорът дойде след по-малко от десет минути. Направо неприлично въодушевен и много сърдечен. Усетих усмивката през редовете. Не само помнеше, а помнеше доста повече неща от мен. Зад готиния, успял и видимо щастлив човек стоеше същия ухилен и добронамерен келеш, който ме зареждаше с непретенциозното си и неизискващо присъствие тогава...

Колко такива хора сте срещали - които са минали покрай вас, без да искат да ви познаят чрез настояване, да ви е*ат, ограбят, опустошат или използват по егоистични причини? И които просто са били доволни във ваше присъствие, защото им е било готино да общувате, да се хилите на нещо глупаво, да говорите, без никога да има време да се отегчите или познаете до степен досада? Един? Двама - ако сте голям късметлия...
Е, как да не изпушите по цигара с такъв човек? :) Скоро...
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.