Колко са големи мечтите ни?

Българите казваме, че мечтите ни са големи, колкото сме големи ние. Да, ама аз не мога да се съглася. Много често попааме в капана на действителността - семейство, деца, скучно ежедневие, в което няма място за мечти. Не ни достига свободното време, не можем да обърнем внимание на собствените си нужди и желания, дори често занемаряваме физическото си благополучие в името на какво?
Питам - защо трябва да потъпкваме мечтите и копнежите си, когато заради тях сме се отказали от толкова други неща? Цял живот преследваме някаква цел, а в крайна сметка се оказваме в положението на всички останали - в матрицата на сивото ежедневие, самотни и нещастни, независимо че до нас са нашите деца, съпрузи или съпруги.
Кога точно спираме да мечтаем? Кога се превръщаме в малки хорица с малки стремежи? Дали ние сами решаваме това и можем ли нещо да променим?
Захвърляме големите мечти някъде и чакаме нещо различно, емоционално, страхотно някакси от само себе си да ни се случи. Седим си малки и скучни, а искаме децата ни да ни гледат с уважение и възхищение за нещата, които сме постигнали до момента. Да, ама още хиляди са получили същото от живота, а това не е достойно за възхищение.
А имах такива големи мечти! Може ли някои да ми помогне да ги реализирам или поне да ги върна в съзнанието си? Не искам да съм малък, нищожен човечец в големия и страшен свят. Само малко уважение и смелост ще стигнат ли да се променим и да станем големи, колкото са големи мечтите ни или просто не трябва да се отказваме да мечтаем? Дали правим компромис като си определяме странни приоритети, когато достигнем една определена възраст и вече имаме повече отговорности или просто се оправдаваме, че сме се отказали от живота? Живот без мечти - заслужава ли си?