Улицата

А меланхолията е като нощна пеперуда, която нахлува в стаята на духа ни внезапно и без покана. И докато разберем какво ни се е случило, тя отлита неусетно.

Идва за да ни отнесе в един друг свят. До преди секунди бях част от този свят. Сега вече не съм толкова сигурна. Гледам отстрани, потапям се в него, залива ме бавно, скоро ще стигне до очите ми. Усещям го с цялото си съзнание.

Сиви хора се движат забързано, сиви превозни средства се разминават шумно, светове се въртят, гледката се ниже пред мен в мъгливо синьо-син цвят. Но с промяната на перспективата се променя не само цвета – променя се дълбочината, променя се възприятието и формата– ето кое е най-вълнуващото!

Улицата не е вече обикновена улица – тя е път към нови светове, нови посоки, нови хора, нови хоризонти. Нови, непознати, чужди, близки, да, толкова близки като спомен от миналото, който ни навестява изведнъж и ни разтърсва с цялото си присъствие и реалност. Тя е и дом, и път и гледка, и сцена на живота. Ние сме артистите. Но когато Меланхолията ни изтръгне от играта ставаме зрители, които виждат с други очи.

Просякът на улицата не е вече обикновен просяк. В него е събрана цялата мъка и горест на този свят. Старец, който носи Страданието на плещите си. Той те гледа с кротки очи, в които можеш да прочетеш една съдба.

Кучето, което се е сгушило в скута му, свито на топка, не е просто премръзнало бездомно куче – то е верен Приятел, в добро и зло, в студ и жега, в глад и смърт. То не ситни след просяка заради трохичките хляб и топлия кожух, то е там заради Утехата. Влажните, благи и питащи очи се извръщат нагоре към стареца не толкова за да молят, колкото за да дадат.

Босото дете, което прекосява улицата, не е просто дете. То е малката Кибритопродавачка. Стъпва в снега с премръзналите си крачета и оставя малки, но дълбоки следи. Не само в снега, но и в сърцето. Не е успяла да продаде нищо, затова се връща с наведена главица в ниската барака без прозорци, без светлина и без топло огнище. Там, където чака болна майка, премръзнали и гладни дечица, сгушени под едно парцаливо палто.

Прегърбената старица, която продава цветя на улицата не е тази, която беше вчера. Тя не е бабата, която продава цветя, тя е Майка. Майката на онова момче, което замина далеч и повече не се върна. Малка схлупена къщичка, малка цветна градинка, свещ и топло огнище. И един поглед, устремен надалеч, отвъд всеки и всичко, отвъд морета и океани. Горещи, блестящи, сухи очи....Купете си цвете за 50 стотинки! Дайте й още време, в което да чака своето пораснало дете...А може би това е твоята майка утре?

Мъжът със скъпия костюм и куфарчето...той не е онзи началник от офиса зад ъгъла. Днес е бил разсеян и си е забравил маската на бюрото. Върви самотен, изгубен, потънал в мрачни мисли, залутан в тъмнината. Върви по навик, по инерция. Не знае накъде, не знае откъде. Не знае защо и не знае кога. Днес не знае. Утре ще бъде различно – ще бъде уверен, горд, високомерен, непреклонен, строг, мълчалив, твърд като гранит. Дори когато минава покрай Нея. Дори когато среща този поглед и тези очи. Но днес не може да бъде смел. Днес го е споходила Меланхолията. И той Видя. Празният, неосезаем живот, празната студена стая, една самотна изгубена душа. Един пропуснат миг за малко щастие.

Панелен блок. Но това не е вчерашният панелен блок – това е огромен кораб, висящ на ръба на хаоса, приютил в себе си безброй съдби, безброй деца, стари и млади, смели и уплашени. Деца, търсещи своето парченце сигурност, уют и малко топлинка. Прозорците светят гостоприемно и примамливо, като далечни мъждукащи пламъчета. Всеки прозорец е един отделен свят, с неговите хора, съдби, болки и радости. Всеки прозорец е една книга, макар и затворена.

Автобусът. Спира, отваря шумните си врати и ни  поглъща. Няколко човека се взират през прозорците. Те не осъзнават, че съдбите им са стигнали до точка на пресичане. Седем различни съдби могат да се съединят и да се превърнат в една. Но ето че идва и последната спирка и всеки взима своята съдба и я понася към своето късче живот, към своя панелен блок, към своят осветен мъждукащ прозорец.

Когато Меланхолията ни посети тя ни променя завинаги. Защото вече Знаем.

Опитвам се да я задържа в дланта си, но тя се превръща в прах.

(Иска се голяма смелост да публикуваш нещо такова. Статиите и есетата на политическа и обществена тема не са толкова лични, макар, че в тях влагам своите мисли и своята субективност. Всеки може да ги оспорва и критикува и това не е болезнено. Но сега за първи път пиша и излагам на показ нещо толкова лично, сякаш изтръгвам късче от себе си.  Може никога да не стана автор, но поне вече имам някаква представа за начинът, по който се чувстват те. Много прилича на болка.)