Най-тъжният град?

Закусвалнята, в която влизам рано сутринта, за да си взема нещо набързо, на пръв поглед изглежда тъжна. Малка, овехтяла, с три маси на кръст и полупразна хладилна витрина. На две от трите маси са се разположили две ромски семейства от по пет души и набиват банички с кисело мляко, боза или друго там питие по предпочитание. Продавачката е подобаващо отегчена и намръщена. Съчувствам й (не заради ромите, а заради ранния час, в който вероятно е трябвало да стане, за да дойде тук и то в събота).

И после следва втория поглед. Оня, дето открива забавния елемент. На фона на двете фамилии, изведени като от индийски филм, същата тази продавачка се е барнала в тясно черно потниче с искрящ от паети надпис „MANGO Addict”. Жестоко! Защо никога не нося фотоапарата, когато ми потрябва?...

Ден-два по-късно…

Спешно плащане на една сметка в последния момент (знам, знам!...) ме изпраща на Центъра в намръщен и определено тъжен дъждовен ден. Тълпата там обикновено е сравнително пъстра, но сега си е като извадена от кадър от времето, когато жалехме за смъртта на другаря Брежнев. Няма лошо – аз обичам истории за призрачни градове.

Втори поглед: Под дъжда насред площада пърпори водоноска и кльощав представител на едно многочислено малцинство е яхнало маркуча, обливайки плочките с направо похвално старание. Още по-похвално (и напълно безсмислено) е, че го прави именно в почти пороен дъжд. Иначе водоноска не съм виждала из града от има-няма две десетилетия,, освен в случаите, когато трябваше да позамажем прахоляка за пред някой случайно залутал се насам депутат, министър или друг подобен представител на фауната политическа. Беше почти като завръщане в детството.

Не знам вие дали виждате забавния елемент, но аз го виждам. Позачудих се дали да питам за някакво обяснение, но реших, че дъждът все пак ми стига и не искам да бъда изкъпана и с маркуча уж случайно. (Нищо, че по случайност тъкмо си бях купила шампоанче и сапунче.)

Ситуация поредна:

Не знам дали сте забелязали склонността на някои хора, обикновено дами в предбиблейска възраст, да си избират неизменно най-тясното място на някой проход, за да се спрат на продължителен лаф мохабет. И се започва по ред на номерата: децата, внуците, гаджетата им, зетьове, снахи, братя и сестри, близки и далечни роднини, живи и мъртви. После идва ред на туршиите, мармаладите и компотите. След това за десерт – най-сладкото: болестите и смъртта. Лични и роднински. Е, точно такива две кокошки са се запрели между двете врати на входа на Кауфланд. В пиков час, разбира се. Иначе не е интересно. Отсреща идва неспирен поток от излизащи. Ние, влизащите, сме заформили опашка зад двете куткудякащи създания с колички и деца. А все още е жега, та не се трае.

Накрая моето съкровище го стяга шапката и отпуска глас към тях:

-   Алоооууу! Госпожо! Правите задръстване!...

-   Да, бе. Да. Знам, че правиме. – подхвърля едната през рамо и…

… и продължават да си хортуват сладко-сладко. Шокът за всички и най-вече за моето съкровище е толкова силен, че той за пръв път забравя да се възползва от иначе забележителния си запас от типични за Северозапада ругатни.

Поглежда ме почти обвинително. Щото заради мен се е постарал да бъде възпитан. Нали по цял ден мрънкам, че ми е писнало да слушам за хорските майки и лели… Ако го бях оставила да бъде верен на себе  си, двете кокошки щяха да са се качили на тавана още с първите две думи, които би им изтърсил.

Вместо него някакъв запотен батко с мускулатура като на Долф Лундгрен изревава някъде отзад:

-   Мърдай, ма, овца проста!

Явно и този е решил да бъде възпитан. По северозападен тертип, естествено. Щом не се споменават разни сексуални мераци към родата, значи е възпитано.

Това вече докара желания ефект. С много възмущение и пръхтене по адрес на тия елементарни частици, дето им прекъсват приказката, двете се принуждават да мръднат цели… ами около 40 сантиметра, не повече. Ама като във вица – с отвращение.

Аз първоначално се изцъклям, след което… Ами то е ясно. Трясва ме петминутката. Така истерично не съм се хилила горе-долу откакто тризначките напуснаха последния „brother”. Не знам дали е тъжно, ама на мен ми е забавно. И си е типично по видински някак.

Та мисълта ми беше… Не е вярно, че Видин е най-тъжния град. Просто ти трябва подходящия фокус. Аз се старая да го поддържам засега. За лично удоволствие.