Не съдете, за да не бъдете съдени

Автор: Калоян Ангелов

Най-малката единица за време, както гласи една шега на Тери Пратчет, е нюйоркската секунда – това е времето между светването на зеления цвят на светофара и нервния клаксон на таксито зад вас.

Но ако съдим по последните два дни, има и по-кратка единица – българската секунда. Тя се определя от времето между обявяването на някое име за обществена длъжност, и отприщването на лавина от отровни коментари срещу него. И в медиите, и във форумите.

В това явление няма нищо ново, разбира се – радваме му се всеки Божи ден от двайсетина години насам. Но това, което се случва на нещастните кандидат-министри на Пламен Орешарски, е принципно нова стъпка – те са съсипвани от укори, "компромати" и откровени обиди, преди още да са били избрани.

Естествено, че обществото има право да знае всичко за хората, които се канят да го управляват. Всъщност ДЛЪЖНО е да знае. Възможно е изнасянето на неизвестни сведения за бъдещите министри да предотврати някое опасно назначение – това се е случвало и преди. Но има едно важно уточнение.

"Всичко" не означава старателно подбрани и извадени от контекста изобличителни дреболии. Някой написал нещо във "Фейсбук". Друг изтърсил нещо на предизборен митинг. Трети участвал в частни бизнес-проекти. Четвърти имал не знам си какво семейно положение...

Такъв подход може да унищожи всекиго. "Човек е заченат в грях и роден в поквара. Пътят му минава от смрадливите пелени до вонящия покров...Винаги има нещо...", казва Робърт Пен Уорън ("Цялото кралско войнство"). За всеки може да се намери нещо окалващо – но каква е ползата? Вече години всеки човек, замесил се по някакъв начин с управлението у нас, преминава през подобна зловонна баня. Докога ще го правим? Докато създадем толкова негативна среда, толкова жестоко сито, че през него да преминават само най-безскрупулните, онези, на които изобщо не им пука какво се говори за тях? Такива хора ли искаме да ни управляват?

Тъкмо там е проблемът на България днес – той не е икономически, не е политически, не е социален. Той е психологически. Ние просто сме се отучили от способността да се поставяме на мястото на другия, от желанието да се разбираме един друг. Някак по презумпция смятаме другия за съперник и враг.

Британският посланик Джонатан Алън наскоро изнесе една проницателна реч, в която отбеляза "този ключов елемент от психиката на българина - отрицателно отношение към положението в България и цинизъм спрямо начина, в който нещата стават в страната, съчетан с пламенен идеализъм към живота навсякъде другаде... Проблемът е, че този песимизъм и този цинизъм са заразителни".

Интернет трябваше да ни даде най-голямата свобода, откакто съществува човекът – свобода на общуването, свобода на информацията, свобода на изказа. А не свобода на злонамереността, на клеветничеството, прикрити зад успокоителната маска на анонимния коментар.

Наричат хората, които го вършат, с набързо побългарената дума "хейтъри". Но ми се струва, че дори не става дума за hate, за омраза. Това е много по-скучно, много по-мързеливо чувство – на завист, от една страна, и на елементарно нежелание да се замислиш, от друга.

Преди няколко месеца, когато се гласуваше служебното правителство, главният укор срещу спортния министър Петър Стойчев бе, че е спортист. Сега основният укор срещу евентуалния министър на младежта и спорта е, че не е – сякаш практикуването на спорт единствено може да развие управленски умения. Същото важи и за останалите министри. Ако някой идва от бизнеса, веднага му лепваме готовия етикет – той ще обслужва частни интереси. Ако идва от администрацията, значи е замесен в мръсните политически игри.

В никакъв случай не твърдя, че хората, избрани от Пламен Орешарски, ще бъдат добри министри. Но не желая да се ръководя от съмненията си, преди да са доказани. Give them the benefit of doubt, казват англичаните – нека им повярваме, докато не докажат обратното. Защото може и да не докажат. Докато ако от самото начало сме сигурни в негативното, не си оставяме печеливш вариант. Не си оставяме шанс.

България не се нуждае от предварително загубени, предварително обречени авантюри. България се нуждае от много и градивна работа. А това означава да вярваме, и да подкрепяме – докато някой не я свърши. "По делата им ще ги познаете", казва Светото писание. И също казва: "Не съдете, за да не бъдете съдени".