Може ли пицата да е световно културно наследство?

Доскоро представата за това какво е културен паметник от световно значение беше доста грандоманска – пирамидите в Гиза или например разрушените от талибаните статуи на Буда в Афганистан. Творбите на Шекспир и музиката на Бетховен са част от всеки културен канон.

От няколко години обаче ЮНЕСКО избра нов път. От 2003 година организацията се зае с опазването на т.нар. нематериално културно наследство. Това са традиции, танци, обичаи, които са от особено значение за определена държава или етническа група и си струва да бъдат съхранени.

Тази седмица в столицата на Кения – Найроби, ще бъде обсъдено включването на още 47 нови точки в списъка на световното нематериално културно наследство. Сред претендентите са средиземноморската кухня или скачащата процесия в люксембургския град Ехтернах, пише Die Welt.

Могат ли да се приемат пицата, гиросът или кус-кусът за световно културно наследство? За някои това може би ще бъде малко прекалено, медиците, от друга страна, ще напомнят предимствата на храната в средиземноморските държави.

Друг кандидат – ловът със соколи, с който няколко арабски държави, но също така Белгия, Франция и Чехия, искат да влязат в „живото наследство на човечеството“, пък от векове е аристократичен начин за прекарване на свободното време.

За покровителството на ЮНЕСКО се смятат за достойни също испанското фламенко, панаирът в белгийския Хоутем, изкуството за ръчно изработване на килими в Иран и Азербайджан, както и монголският фестивал Наадам.

Според дефиницията на ЮНЕСКО нематериалното културно наследство трябва да е живо и днес, да е белег за идентификация и да е представително за една държава или за културен регион.

Последствията от присъствието в списъка на световното културно наследство са различни. Фестивалите и местните обичаи може да привлекат вниманието и съответно интереса на туристите. Пример за това, че интересът на туристите обаче може да предизвика обратен ефект, може да се намери и в тазгодишната страна домакин Кения.

Например масаите, единствената от 42-те етнически групи в страната, която от векове не е променила традициите си, се използват за туристически етикет на Кения. В повечето случаи те не получават нещо от това.

Много от танцовите групи, които правят представления в крайбрежните хотели, дори не са истински масаи. Самите танци, които в селата са част от няколкодневни церемонии, в тези представления не са нищо повече от акробатика, чието истинско значение остава скрито за зрителите.

Те виждат само атрактивната африканска екзотика също като серийно произведените дървени маски, които пристигат в магазините за сувенири в Момбаса или Найроби от Конго от другата страна на континента.