Калчото не е това, което беше… заради кризата!?

Преди 20 години „Милан” на Фабио Капело смаза барселонския Дрийм тим на Йохан Кройф и Стоичков с 4:0 във финала на Шампионската лига. По онова време елитната италианска дивизия - „Серия А”, съвсем спокойно може да претендира за най-добрата в света – за 12 години италиански отбори печелят най-престижния клубен турнир 6 пъти.

Калчото, както е популярно италианското първенство, е изключителна притегателна сила за най-големите световни звезди. Стадионите са пълни.

Сега, през 2014 година, картината е далеч по-различна. Същият клуб „Милан” беше единственият италиански отбор, който се класира за фазата на елиминациите в Шампионската лига… само за да отпадне безславно още на първото стъпало след звучен шамар от Атлетико Мадрид.

В същото време 4 английски, 4 германски и 3 испански тима се класираха за 1/8-финалите.

От Би Би Си се опитват да анализират причината за срива на италианския клубен футбол.

Според експерта Хари Филп проблемите са много – понижени приходи, корупция, насилие по стадионите. „Комерсиалното развитие на италианския футбол е далеч назад в сравнение с останалите елитни лиги”, посочва Филп. Той уточнява, че всеобхватната икономическа криза в Италия влошава ситуацията значително.

Ниските приходи от продажби на билети и мърчандайз като цяло в деня на даден мач са пряко свързани с факта, че с изключение на новия стадион на „Ювентус” всички останали са стари и непривлекателни. Няма особени удобства, следователно няма възможност за предлагане на скъпи услуги.

Стадионите дори не са собственост на клубовете, а наемите са доста високи, въпреки че интересът спада прогресивно.

Едно сравнение – английският клуб „Челси” записва 6 пъти по-големи приходи в сравнение със сходния по популярност италиански „Рома”.

Данни от специализирани изследвания сочат, че парите от продажби в деня на мача на отборите от „Серия А” падат с 6 млн. евро за сезона 2011-12 година. Посещаемостта намалява със 7% до 22 005 зрители на мач. Тази тенденция изглежда се запазва и до настоящия момент.

В тази ситуация „Ювентус” е единственият светъл лъч. Клубът от Торино се мести на нов, ултрамодерен стадион през 2011 година и оттогава насам приходите нарастват цели 3 пъти. А „Юве” е много близо до 3-та поредна титла.

Докато и другите клубове не последват този пример, ролята на телевизията ще е решаваща за бъдещото на италианския футбол. Лошите условия по трибуните съвсем естествено принуждават привържениците да следят любимите си отбори пред телевизионния екран.

Така на практика водещите италиански отбори се превръщат в заложник на ТВ компаниите. Защото парите от правата съставляват половината от техните приходи.

До 2010 година ТВ правата се продават от клубовете по-скоро на индивидуална база – практика, която увеличава още повече финансовата пропаст между грандовете и по-малките отбори. Освен това се губи разнообразието, тъй като телевизиите предават срещи на едни и същи тимове.

По данни от италианските медии от сезон 2015-16 г. правата за първенство ще донесат 980 милиона евро в касите на клубовете. Но това е цели 3 пъти по-малко в сравнение с английската Висша лига.

Двата големи клуба на Италия – „Милан” и „Ювентус”, са съответно на 10-о и 9-о място в класацията на най-богатите в света. Но тези грандове дълги години бяха обезпечавани от мастити бизнесмени като Силвио Берлускони и семейство Аниели. А безоблачните дни (особено за „Милан”) може съвсем скоро да приключат предвид глобалната икономическа криза.

Експерти посочват, че други големи отбори като „Интер” и „Рома” вече не са еднолична собственост, а бяха закупени съответно от индонезийски и американски консорциуми. Подобни инвестиции изглеждат като разковничето за спасяване на италианския футбол.

Освен нови стадиони италианските клубове трябва сериозно да променят стратегиите си за продажби на билети, да развият маркетингови планове за вдигане на интереса към футболния продукт от Ботуша.

Италианците обаче трябва да разрешат 2 много сериозни проблема, които спират големите чуждестранни инвестиции – хулиганството и расизма. „Няма бизнес, който да иска да се асоциира с продукт, предлагащ ежедневно насилие и липса на етническа толерантност”, посочва Хари Филп.

А без пари големите успехи на голямата сцена са химера.