Никога не съм ходил в Румъния. Никога дори не бях имал и желанието да стъпвам там. Откакто гледах по телевизията разстрела на Чаушеску ми се струва, че страната е недоброжелателно настроена дори и към своите.

Но ето, че дойде момент, в който ми се наложи да посетя китната ни северна съседка. Причината – мой приятел, работещ в Букурещ, си просрочи престоя в страната и по време на една от визитите му до България получи черен печат и забрана да се връща в близките 6 месеца.

В началото той прие нещата тежко. Особено, след като се сети, че фикусът му не е поливан скоро. Още по-неприятно му стана, като се сети, че си е оставил лаптопа зад вратата, а зарядното за телефона - под леглото.

Драмата се засили, когато си припомни, че дрехите му в момента се състоят от две тениски, два чифта боксерки и няколко чорапа в различни цветове.

Мисията беше ясна. Отивам до Румъния. Взимам багажа. Свързвам се с негова позната, която натоварва куфарите на автомобила си и ги връща на българска земя. Аз пък трябва сам да си избирам пътя назад.

За целта на пътуването не ми трябваха пари, защото хазяинът на румънската квартира дължеше към 250 евро, които бяха основен гръбнак на общия ни (не с хазяина, а с моя приятел) бюджетен план за следващите няколко седмици. Очаквайки да си прибере сумата, приятелят ми инвестира последните си пари в билет за влак, посока Букурещ. Еднопосочен.

Или взимах 250 евро или се връщах на автостоп.

За да имам пари за метрото в Букурещ, трябваше да си купя някаква валута. Избрах долари. 5 банкноти по един. Закупени на най-добър курс.

Във влака се оказа, че ще пътувам с жената на единия близнак от Братя Аргирови. Мисля че беше Светослав. По-слабичкия. Досега не съм срещнал човек, който да ги различава.

Та, жена му и хлапето му щяха да пътуват в съседното до мен купе. Останах с впечатлението, че жена му е румънка. Дано все пак да е жена му, а не любовницата, например. Не бих искал да развалям семейства. Хлапето беше много сладко и по-късно, като пристигнахме в Букурещ, попита майка си: “Мамо, да говоря ли на румънски вече?”

Преди тръгването на влака бях свидетел как един от детските ми идоли получава съвети за природосъобразно хранене и поръчения с неща, които могат да се правят и неща, които не могат да се правят.

Сам в купе, въоръжен с дискмен и минерална вода. Провизии: два сандвича с шунка и литър бира за приспивателно. 5 долара в портфейла. Тръгвам на път.

Още веднъж да благодаря на БДЖ и румънските митничари за комфорта на пътуването. Спах така, сякаш влака плуваше по вода. Нежно и без тракане. Без тъгъдък-тъгъдък.

И това беше, защото влакът наистина не се движеше през повечето време от пътя. Час и половина почивка в Русе. 2 часа задържане на границата. Още час и половина почивка в Гюргево.

Жестоко. 15 часа път. Цялото ми общуване с властите мина като насън. Така и не успях да си вдигна главата от възглавницата, затова си държах паспорта в ръка, за да могат митничарите и полицаите да се обслужват с него сами, докато аз спя.

Румънски полицай ме намери за подозрителен и ме събуди да ме попита имам ли пари. Аз казах “Да”. А той: “Колко?”. Е , как да му кажа, че имам 5 долара. Решавам да му покажа, с надеждата, че докато си търся портфейла, той може да си тръгне отегчен.

Той чака. Аз бавно бъркам в чантата. Намирам изтънялото портмоне и вадя кеша.

5 банкноти по 1 долар и пет лева родна валута. За щастие, всички долари са еднакви и човечецът се заблуди, че изваждам 5 стотачки, иначе няма как да си обясня любезното му пожелание за приятен път.

Welcome to Romania and have a nice holiday

Слизам на гарата. Следват приключения. Приятелят ми не си знае адреса и ми е нарисувал описателна скица с картинки. Трябва да намеря адрес, без да знам името на улицата и квартала. Никой не говори английски. Аз не говоря румънски.

Търся чейндж. Навсякъде има комисионна от 10 процента. Незнайно как намирам такъв без такса и дори не ме лъжат. Не е за вярване. Имайте предвид, че чейнджът бе миксиран с магазин за печени пилета и цигари.

Леите са доста интересни пари. Банкнотите са пластмасови, а монетите са толкова леки, че имаш чувството, че са дървени. Моите 5 долара набързо се превръщат в малко повече от 140 000 леи. Станах богат.

Метрото. 5 минути изучавах навиците на пасажерите и по-специално как се пъха билет в автомата. След като уцелих правилната страна на талона, се потопих в подземния свят на Букурещ.

Евала на румънците. Не можеш да се объркаш. На всяка спирка върху дисплея на телефона ти се изписва името на гарата. Е, номерът е да имаш само карта на някой от техните мобилни оператори.

Бях специално инструктиран на рейсовете да се возя гратис. Билетите за надземен транспорт се намирали адски трудно и понеже хората били наплашени от солените глоби, си купували карти. Избрах най-препълнения рейс, за да съм сигурен, че контрольор не може да се провре до мен.

Броя спирките и за щастие слизам на правилното място. Започвам да губя съзнание. 10 часа сутринта, температурата е 33 по Целзий. На сянка. Трябва да намеря денонощен арабски магазин, да завия след него надясно и вторият блок, първият вход е моята цел.

На картата пише: “Магазинът се казва Сунай, Сахиб или нещо такова”. Намирам магазин на име “Синдбад” и се чувствам доволен. Намирам блока. Намирам входа. Не намирам апартамента. Можех да пробвам ключа на всяка една от вратите на етажа, ако възрастна съседка, чистеща стълбището, не ме гледаше особено подозрително.

Разбира се, тя английски не говори и не желае да комуникира с мен. Предполагам, че ако я попитам още нещо, ще извика полиция. Затова вадя ключа и го пъхам в най-близката до мен ключалка. Става.

Предполагам знаете как изглежда ергенска квартира. Дрехи, чорапи и всевъзможни въргалящи се навсякъде нещица. Приятелят ми не се е прибирал от 20 дни. Масата е отрупана с чинии с остатъци храна.

Не яжте румънско сирене. Това, което бе останало в чинията на приятелят ми от последното му ядене, бе парче сирене. То бе оцеляло 20 дни на температури от порядъка на 30 градуса и не бе мръднало дори на крачка от оригиналния си вид. Сигурно и то като парите им е пластмасово.

Минералната им вода е отвратителна, но само според тези, които не са пили чешмяна. Тя пък те оставя с впечатлението, че пиеш течност, в която се е киснал удавен плъх.

140 000 леи = бутилка Кока Кола, сирене с аромат на чесън, хляб, пакетче кроасани, билет за метро. Отново на нула.

Дойде хазяинът. Точен младеж. Попитах го за парите от депозита. Бленуваните 250 евро. Няма. Не днес. Да дойде първо сметката за телефона.

6 огромни сака и аз. Чакам пред входа на блока. Уредих си завръщането в България с приятелката на моя приятел. Тя се оказва шефка в най-голямата румънска петролна компания. Праща шофьор да ме вземе. И неговият английски е супер.

За щастие, колата му е снабдена с климатик и се отправяме към офиса на въпросната мацка, като правим туристическа обиколка на Букурещ. Страшен град. Нещо като смес от София, Варна, Кюстендил и Милано. София обаче е по-лъскава. Имат и улици с павета. Дворецът на Чаушеску е потресаващ. Огромен. Недостроен. Убили го преди да го довършат. Двореца.

Сега държавата се чуди за какво да го използва. Поддръжката била милиони евро на година. Дори пробвали да го продадат, но безуспешно. Пред него има един километър алеи с фонтанчета. Замислих се колко ли са сметките за вода и защо, по дяволите, нашите пред НДК не работят.

Офисът на “Петром” се намира във фоайето на 5 звезден хотел. Докато чакам шофьорката си, се научавам да играя на миниголф. На телефона ми. Бих компютъра на първа и втора трудност. Готов съм да хвана истински стик.

Разглеждам магазините в хотела. Обувки, рокли и мини купъри. Можеш да си купиш всичко от сапун до автомобил. Най-големият хит в Румъния е песен на рапърите Паразити с името “Fuck you Romania”. Яко, нали.

Мацките по улиците ходят с потничета и без сутиени. Истински парад на женска гръд.

Идва време да си тръгваме. Вече изпитвам носталгия. Или глад. Каквото и да е, искам да съм си вкъщи и да ям. Моята шофьорка идва и се натоварваме на колата й. Мислех, че жените зад волана са спокойни натури. Букурещ – София за 4 часа и 58 минути. Сравнете ги с петнайсетте на идване.

В 10:30 съм в кварталния бар и разказвам историята. Мацките се радват. Бил съм авантюрист. С 5 долара до Букурещ и обратно. Вечерта извлякох дивиденти по най-добрия начин. Т'ва е то. Авантюрист.

Следващата стъпка е 20 дни в Турция със сто лева и колело. Има ли желаещи?

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase