Гошо, le taxi

Процесът на „хващане на такси“ е различен всеки път. Първо, забелязала съм, че повечето хора имаме неприятния навик да питаме, може ли, извинете, ако обичате, евентуално да ни закарате еди къде си, като че ли шофьорът ни прави лична услуга. Естествено, като започнеш с такъв въпрос, е много вероятно да те отрежат като престояла кисела краставица дори и часът да е три през нощта. Затова първо трябва да се отучим да питаме „може ли“ - просто влизаш и сядаш, както се случва в нормалните държави.

Преди това обаче трябва да си се ориентирал в морето от лепенки, стикери и табелки, които са разположени върху колата. Защото е възможно да се нахендриш на нещо, за което след първия метър да трябва да теглиш потребителски кредит, за да си платиш сметката. Внимателно следете за съответствие между голямата лепенка на предния капак и малките стикерчета на прозорците, за да не се наложи след това да бягате като овчарчето Калитко от вражеския огън.

Освен това много често срещан измамен трик е стикерите на предните капаци да имитират тези на някоя от големите фирми превозвачи, така че се въоръжете с бинокъл, с който да установите истината овреме, въпреки че е много вероятно с него да приличате на орнитолог, дебнещ любимото конопарче. Веднъж като овладеете това упражнение, нещата ще станат доста по-лесни.

Качвайки се в колата, естествено обяснявате по-точно накъде ще пътешествате и чест прави на някои шофьори, че питат откъде предпочитате да минат. Но има и едни други, които решават самосиндикално. Така по някое време се оказва, че сте предприели панорамна обиколка на София с включено преминаване край важни културни обекти, като Историческия музей, който от едно известно време се намира в Бояна. Понеже нещата вече са излезли от контрола ви, очевидно няма смисъл да влизате в спор с шофьора, тъй като битката може да се окаже неравностойна.

За пътуването, като чисто физическо изживяване, има два варианта: може да е удобно и неудобно. Удобното се случва в някоя от гореспоменатите нови коли, в които е удоволствие да се возиш и общо взето 15 минути може да се отдадеш на блеене през прозореца. В другите случаи нещата стоят по различен начин.

Попадаш на стара Лада или Шкодичка, вратите на която се отварят като консерва Русенско варено. Вътре ситуацията също наподобява консервата. Седалките са толкова изтърбушени, че като седнеш, колената ти идват някъде на нивото на ушите и изисква специални тренировки, за да се задържиш в изправено положение. Шофьорът е обвит в загадъчен ореол от Арда или Шипка и общо взето се виждат само очертанията му.

Огледалото са задно виждане е вързано с презрамките от стар сутиен, а на предното стъкло ритмично се клати тлъсто негърче. Апаратът за таксуване е незнайно къде и до края на пътешествието не го откривате. Шофьорът може да се окаже доста приказлив или пък необичайно мълчалив до степен, че почвате да се чудите дали въобще е жив. Цялото пътуване е толкова мъчително, че по някое време просто ви иде да слезете и да зарежете цялата консерва с все русенското вътре.

Водачът е толкова апатичен, че отзад можете да правите каквото си поискате – да разпределяте пакетчета хероин, да си смените гащите и да си бъркате в носа, или и трите едновременно. От време на време не е зле да раздухвате облаците дим, за да установите местонахождението си – току виж сте се озовали във Вакарел. Аз лично веднъж за малко да се приземя в „Лагера“, въпреки че доста ясно артикулирах дестинацията „Редута“.

Когато най-накрая пристигнете на правилното място, естествено се оказва, че шофьорът не може да ви развали 10 лева, понякога и 5. За 20 не говорим. Ситуацията има два изхода: или оставяте повече или се усмихвате и, ако сте попаднали на готин човек, се разминавате с колкото имате. Излизате, затваряйки ЛЕКО вратата, а русенското се отнася бавно и тържествено.

Общо взето приключението почти винаги има щастлив завършек, пък дори и да сте направили обиколка на София, това си има някои предимства. В края на краищата кога друг път ще се вдигнеш до Историческия музей?

А и негърчето наистина се клати много екзотично :)