Сърбай Popara

Невероятно преживяване с една световно неизвестна българска група, която ме зарадва със свободата на музиката си и с приятния си джем сешън, тотално разчупващ закостенялата ми музикалност напоследък..
16 апр 2007 18:53, Елена Пенева
Сърбай Popara
На снимката е част от попарата. В Суинга. Снимка: Личен архив

Най-истинските и интересни преживявания в живота се случват толкова случайно, че направо не е за вярване. Например в събота, докато кротко си седя пред Народния театър и чакам една прекрасна актриса, вместо нея изскача Антони Райжеков.

С него се познаваме по много линии, но всички са театрални (той е млад режисьор), предишният му проект беше небезизвестният “Night songs” в Хамбара с Весела Казакова.

Покрай това представление знам, че Тони е и страхотен музикант. И тъкмо да го попитам свири ли някъде, той почва да рови в чантата си трескаво, защото бърза. Казва ми: “Тази вечер свирим – ето ти един плакат” и отлита.

Аз, естествено, съм доста шашардисана.... На плаката пише името на непознат за мен клуб, а картинката (която, за съжаление, не мога да покажа) представлява диригент на армейски оркестър между две редици музиканти в гръб, които свирят.

Хъм, казвам – какво свирите? “Ами не знам...”- смее се той, отдалечавайки се. “Е, как така, етно джаз ли е?” - питам , а той ми отговаря “Каквото се получи...” - и се скрива зад ъгъла. Не питам повече. А на момента решавам, че ще чуя за какво става дума.

Вечерта предварително се бяхме уговорили с Красита, Алекс и Нели да посетим един небезизвестен бар с тежка музика задимена атмосфера. Събрахме се. След няколко вина, сервирани в бутилки от бира, аз и моята приятелка тръгваме да търсим клуба, където ще слушаме “каквото се получи”. Другите ще дойдат след като видят дъната на бутилките.

Разбира се, като две Елени и при това – руси, се мотаем около половин час и не успяваме да открием мястото. Тормозим горкия Райжеков и след 5 разговора по телефона най-накрая се озоваваме пред клуб “Пулс”.

Това е едно от онези места, където никога няма да влезеш, ако някой не те заведе. Атмосферата е някаква еклектика от заведение, където се слуша chillout и lounge и клуб, където куфееш на диско и рок от осемдесетте (тоест, по някакъв начин се съвместяват дървени барове с високи столчета и ниски масички с бели канапета от бяла кожа).
Когато влизаш, точно пред теб е голямото бяло платно с мулти медия – основна част от участията на групата, както се оказа по-късно.

Сядаме, поръчваме и се заслушаме.

Музиката е нещо като рага. Нещо, защото във въпросния първи момент звучи джаз тема. Свирят Бас, китара, тромпет, двама перкусионисти и пиано. Пее китаристът, макар че не точно това прави, като се замисля. Но произвежда странен звук с уста и глас, при това – в тоналността на останалите. Има DJ. Има VJ. Но все още почти няма кой да ги чуе/види.

Но бавно се събират. Групата се увеличава с няколко перкусии и членове, както и с няколко инструмента и няколко фена. Последните стават все повече с напредването на вечерта.

Съвсем след малко ритъмът се променя, и, подаден от перкусиите, се превръща в свежа боса нова с елементи на реге. Почти непрекъснато има смени на музикантите – басът и китарата си менкат инструментите и никога не им е скучно. Антони сменя тарамбука и други интересни перкусии със синтезатора, всеки прави каквото си иска.

В един момент единият младеж на перкусиите (с прозвище Шамана) става и почва да реди рими на странни езици. Останалите от групата се размотават насам-натам докато не свирят, а пауза между джемовете почти няма. Всичко се преплита, прелива едно в друго и се смесва, като държи вниманието ти почти през цялото време.

След регето идва малко дъб, по време на който в мултимедията роми размахват ръце като хип-хопъри в метрото. Следват готини млади мацки, които кръшно кълчат кълки очевидно на някакъв кючек, който обаче за моя изненада се върви със същото темпо като музиката, която се свири.

Музиката, която събира толкова стилове в едно, със сигурност те сварва малко неподготвен. Не малко всъщност – по едно време с бодра крачка пристигнаха останалите (изпълнили мисията с вината на дъната) и се спряха като стъписани Алиси в Страната на чудесата.

След като се поизтупаха от първоначалния културен шок от (по)падането в дупката (преносно казано), те продължиха линията на учудване и изненада. Само дето не можаха много да разберат какво се случва докрая. Което някак ми подсказа, че лайфовете на “Popara” не са за всеки... най-малкото трябва да си екипиран със желанието да чуеш нещо различно и нестандартно.

Самата музика не е лишена от нормални хармонии, семпли и постойка, но все пак звучи повече като експеримент – като истински джем сешън, в който водеща е емоцията, импровизацията и предизвикателството да свириш в екип с различни хора.

По време на цялата вечер смените не спряха. Включваха се различни хора, беше адски естествено и приятно. Рага вокал, циганско парти на мулти медията, странно място, и няколко музиканти, които импровизират и се късат, надсвирват, един поема, другите се включват, а аз се чудя как изобщо уцелват тоналността, за да свирят заедно.

По едно време за моя изненада от някъде изскочи Арабел Караян и заедно с Росен Петров директно си седнаха на местата, които намериха и тя ту с перкусии, ту с глас партнираше на Shamana. Кофтито беше, че явно нито той не успя да я проследи на английски, нито тя него – на български, иначе щеше да бъде още по-яко.

Адски приятно ми стана като по едно време се включи и един бийт-боксър, който за съжаление не мога да назова по име, защото не го познавам. Пичът обаче се справи доста добре на фънки бийта, който в това време допълваше музикалната картинка.

В този момент споменавам основния състав на групата - Shamana – вокали и перкусии, Виктор Дичев – китара и вокали, Мален Маленов - бас, китара, вокали и Антони Райжеков - пиано, перкусии. Заедно с тях в събота беше Стефан от Ambient Anarchist на тромпет. Наоколо кръжеше и Любо от същата група, който в последствие разбрах, че е VJ на случващото се.

Изобщо - весела компания, която може да те накара да забравиш всичко друго за няколко часа и да се позабавляваш и порадваш на тяхната музикална свобода – нещо което особено ми липсва напоследък у хора, които свирят само по ноти и толкова премерено, че направо скучно.

Така че ако имате нужда да рискувате тренирания си слух, и да предизвикате закостенялата си музикалност, можете да се включите в експеримента. На 26 април в Суинга. И на 5 май – отново в “Pulse”.


Спонсорирано съдържание