Шегички със смъртта

Ясно е, че в редакцията си падаме по черния хумор. Затова от наша гледна точка, който и да гледа "Последни поръчки" на сцена Максим в театъра на Армията, също ще падне - от смях. Което обаче изобщо не означава, че става дума за комедия.

Дори напротив - типично по английски, пиесата разглежда въпросите за смъртта, смисъла на съществуването и радостта от живота през една леко комична, леко абсурдна и фантастична и леко забавна ситуация. Хубавото обаче е, че смисълът и хуморът не произлизат само от събитията, а и от реакциите на героите, развитието на образите, чистия текст.

И когато отвсякъде сме залети с елементарен ситуационен хумор като в американски ситком, е хубаво да видиш едно старание за достигане отвъд елементарното пощипване и глуповатите шеги.

Пиесата "Последни поръчки" (това не е оригиналното заглавие) е на модерния английски драматург Джон Пристли. Атмосферата и обстановката на сцена Максим са просто съвършеният и органичен декор за това представление (допълнени единствено от малки сценографски акценти, подчертаващи основата). Защото цялото действие в пиесата се развива в един бар.

Това е първото и най-голямо попадение на младата режисьорка Надя Асенова, която за първи път поставя на софийска сцена.

Другото са страхотният актьорски екип , който е избрала - участват Вълчо Камарашев, Елена Райнова, Александър Дойнов, Радосвета Василева, Меглена Караламбова, Мирослав Косев, Мирослав Пашов и Йоана Буковска. Всички те, макар че са от различни поколения, пресъздават по най-истинския и приятен начин текстът и случващото се в пиесата.

А то е следното. В бара се събират няколко познати и няколко непознати мрънкала, всеки от които има своите "сериозни" проблеми в живота. Посетителите са търговски агент, чревоугодничка, алкохоличка, непознато семейство, в което мъжът е с мания за величие, а жената е преследвана от непрекъснат страх да живее както иска, барман и жизнерадостна девойка (в ролята - Йоана Буковска).

Всички, преди пристигането на момичето, се жалват колко е тежък животът и как с удоволствие биха се простили с непрекъснатите проблеми и грижи в името на покоя. В един момент обаче в бара влиза непознат мъж. И им предоставя възможността да се отърват от всички земни мъки. Тогава се оказва, че инстинктът за самосъхранение във всеки е толкова силен, колкото и във всеки щастлив и безпроблемен човек (ако такъв изобщо съществува).

И в крайна сметка се оказва, че единствено тази, която се радва на живота, която го обича и гледа на всичко, което й се случва през розови очила, е готова да се прости с него. Пиесата изследва процеса, който води до финалната развръзка, аргументите в дилемата "Да бъдеш, или не". И зрителите са потопени в дебата на мрънкащите до преди минути хора, които сега издигат плакати с надпис "Обичам живота".

Поуките са много, но най-важните са 2: "Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне" и "За да живееш истински, трябва да правиш всичко сега, да живееш с положителни мисли и вярваш в справедливостта". И всички те са извадени с минимална патетика и мелодрама.

Което им придава още по-голяма тежест. И те кара сериозно да се замислиш би ли се гръмнал само защото не си напълно доволен от живота, който сам си си изградил. Подобно като герой на Камю. Но това е друга тема...