Отново полет, истинска нощ и Чили

Димитър Тодоров, първият българин, изкачил най-високия връх на Антарктида, разказва за Dnes.bg преживяванията си по време на пътуването (продължение).

19 януари

Отлетяхме! Най-после метеорологичните параметри разрешиха Илюшинът да дойде да ни прибере. В малките часове на "нощта" за по-хладна ледена повърхност за кацане. Не докара повече хора. Ние сме последните за сезона. Докара варели с гориво за следващия сезон. А натовари варелите с... вече стана ясно какво... от тоя сезон. А освен варелите някъде между раниците и саковете в търбуха на самолета успяха да вместят и един въртолет.

Докато ние кибичехме над дъските за шах и монопол (дъски е силно казано - бяха едни малки кутийки стил "туристически", едва ли не с пинсети да се опитваш да си местиш пешките и пионките, а не дай си боже да са ти подути пръстите и да ти хрумне да вдигнеш по четири къщи на улица!), двама пичове, англичани, долетяха с тоя въртолет от... Северния полюс, изпразнуваха с торта в хижата рождения ден на единия, прелетяха до Южния полюс и се върнаха точно навреме, че да могат да хванат самолета да ги хвърли и тях обратно в цивилизацията. Е, от Северния полюс им е отнело няколко месеца да долетят. Пък взели и че катастрофирали над пролива на Дрейк, въртолетът им потънал, те оцелели в някакви плаващи аварийни пособия за екстремни обстоятелства, от които ги прибрал чилийски кораб. Трябвало да се върнат малко назад, да си купят нов въртолет и да продължат до целта.

 От петдесетината пътници най-много бяхме винсонците, но имаше и една-две по-малки групи, ходили на ски до Южния полюс. Обикновено са бие на ски не целият път от Пейтриът хилс, за което няма причини да отнеме по-малко време, отколкото на Скот и Амундсен преди 100 години, ами откъдето ги е стовари Туинотърчето - на 1 градус ширина (60 морски мили), проектиращо се в дванадесетина дни преход на палатки. А после ги вземат от самия полюс. Стига американците от тамошната база да не са го "затворили". Имаше някакъв момент на затваряне за ден-два, за който се пусна непотвърден слух (партенка?), че не било заради времето ами заради сватбата на някаква сенаторска щерка.

По почина - винаги нащрек срещу терористичната заплаха. В самолета обаче открих няколко души, остaнали недоволни от цялото начинание. Екипажът. Запознах се с пилота и щурмана. Набутах се в навигационната кабина, която се намира на носа с прозорци надолу към земята и се достига, прекосявайки задимено от цигари гардеробно, пълно с анцузи тип Aдидас. Не съм сигурен какво точно се очаква от щурмана, защото докато си лафехме, не забелязах да изпълнява някакви служебни дейности. Пилотът (по анцуг) слезе един-два пъти от своята си кабина да изпушат по цигара заедно. Мръщят се като им се мотаят туристите в краката, но като ги заговорих на техния език, си отпуснаха душата: А, болгар - наший человек! Был конечно - и в Пловдиве был, и в Варне был, и в Бургасе был, прекрасная страна ... Само дето не ми запя "Хей Балкан ти роден наш". С какви задачи са се подвизавали в България като военни по соца нямах желание да задълбавам. Нито пък те имаха желание да влизат в подробности защо сега летят на комерсиални курсове под Казахстански флаг със съмнителна регистрация към ООН. От години работели в Южна Америка и Африка, като този първи антарктически сезон им бил най-неприятната възможна мисия. Зарадваха се много като им качих на лаптопа снимките си на самолета им в полет над Антарктика. Очевидно други пътници са отказвали да си споделят фото и видеоматериалите. Някои от тях по съображения, че с тези материали си вадят хляба. Други - просто напук.

Лаптоп? Да, последна дума на техниката, седяща като извънземно сред допотопните уреди, релета и копчета в щурманската кабина, по технологии от времето, когато Сергей Илюшин е проектирал щурмовика Ил-2 за борба с нацистките Щуки-Юнкерси.

Пристигнахме малко преди обед. Имах идея да летя до Великденския остров, но връзката е окончателно изпусната. Нищо. План Бе. Ще обърна по-голямо внимание на Патагония. До Торес дел Пайне отнемало около ден и половина най-малко. Точно с толкова разполагам. Купих си билети за рейсове. Пунта пукала по шевовете от гости и едва са ни намерили място в някаква частна квартира ниска категория. В смисъл, че таванът на банята е нисък и не можеш да се изправиш под душа. Скърцаща дървена къщица като всички останали в града и провинцията. В началото ми се щеше по-голям комфорт, но бързо ми мина. Чисто е, хазайката е мила и отзивчива, нахрани ни безплатно на обяд и за първи път от две седмици разполагам за ширене с голямо и меко легло с пухен юрган, вместо да се вра със спален чувал в триместна палатка като сардела в пашкул. А ниският душ се компенсира добре със сауна и парна баня зад кьошето на съседната улица.

Другото нещо, за което се бяхме затъжили от две седмици беше нощ. Истинска. Тъмна. Затова и за заключителното пиршество избрахме ресторант със стъклен покрив (сецесионовата зимна градина на един хотел в центъра). Че да я виждаме добре нощта.

Запой с шампанско! Да не повярваш сред каква най-необичайна конфигурация индивиди може да се завърже приятелство: арабин опортюнист, шотландски планинар-ветеран, дребен йоркширски индустриалист, лондонски IT-предприемач и българин-домосед. Всичко това споено с чара и оптимизма на водача Пепе.

20-23 януари

Хванах си рейса и замръкнах в Пуерто Наталес. Да усетя и попия атмосферата на Патагония далеч от областния център. Градецът е пристанище на фьорда Последна надежда. Отсреща се издигат не много високи планини със снежни шапки. Чудих се какъв епитет най-добре пасва на хубостта на Патагония и реших, че е "унила". И как да не е унила, като хем наистина е много хубаво, хем в разгара на лятото, е хладно и облачно, тихо и приглушено, а по градинките припкат дечурлига, които никога не са виждали къси ръкави и панталонки.

Рано сутринта ме взеха с бусче от хотела за Торес дел Пайне. Място, което срам ме е да си призная, общата ми култура поставяше в Аржентина или поне на границата. А то си било цялото в Чили. За един ден става да се види само по пенсионерския начин - с рейсче от гледка на гледка. А там направо те засърбят ръцете и ходилата да направиш нещо на открито - било то пешеходен преход, гребане, катерене по ледник.

Когато Господ е разпределял природните красоти, неясно защо точно в Чили ги е изсипал като с чувал. Както навремето доц. Ц. беше цъфнал ухилен с торбата с шестиците точно и само в нашата група, защото било 8-ми март и го чакала приятна вечер, а си бил оправил и зъбите.

Следваше ранен полет за Сантяго. Ама пътят е дълъг и стигнахме чак към обед след кацане в Пуерто Монт. Чили е много дълга държава! Климатът в Сантяго няма нищо общо с Патагония. То май и път нямало, та ако искаш да се придвижиш по земя, се минавало през Аржентина. Цял следобед се шлях по улиците с фотоапарат. Изкачих се пеша и до върха на градския парк с Мадоната. Слязох обратно с фуникульора. Намерих си един джаз клуб за вечерта. Динята на екскурзията я хапнах на Плаза де Армас. Е, само резен, но традицията е изпълнена!

Димитър Тодоров

dimiter_todorov@yahoo.com

Начало – 1, 2, 3, 4, 5, 6

Интервю с автора