Държавата на маршрутките

Неведнъж съвсем безсрамно съм заявявала, че изобщо не искам да знам какво се случва в тази държава.

Това ми е струвало доста упреци от колеги-журналисти и незаслужено ниска оценка от преподавател по най-нова българска история, който не беше съвсем съгласен с тезата ми, че е абсолютно безсмислено зубрене да научиш наизуст всички правителства, министри, вотове на недоверие и доверие и президенти след 89-та.

За сметка на това ми е дарило доста ситуации, в които абсолютен пацифист и крайно аполитичен тип като мен се е измъкнал с най-невинното “наистина нямам представа за какво говорите”.

Наречи ме апатично жалко подобие на журналист, но наистина съжалявам, че имам представа от балканска история и това знание ме докара до няколко сериозни спора около статута на Косово.

И на фона на иначе тоталното ми, нарочно и щастливо безхаберие, наистина трябва нещо сериозно да ми направи впечатление, за да се откъсна от моите си неща и да напиша текст като този.

Е, тия дни се случи. Онова, което събуди такива нетипични за мен емоции, е свързано буквално и със ставането от леглото. Започнах да се будя малко по-рано и безсъниците ме доведоха до кафеварката и сутрешните телевизионни блокове.

Всичко започна с дебатите около Могилино, продължи с трагедията във влака и беше регулярно прекъсвано от насилието в училищата. Не инцидентите обаче ме ядосаха (на тях реагирах като всички останали, предполагам).

Ядоса ме тоталното безхаберие на българските журналисти как точно трябва да се отнасяме към аудиторията при такива случаи...

За всички отдавна е ясно, че българската журналистика е кампанийна и проблемът на нацията се оказва онова, което пазачите на входа са решили, че е най-скандално за момента.

По тази причина в медийното пространство едни болни деца се размахват наляво и надясно и докато се реши "какво да ги правим", най-зловещият проблем се оказа, че един кмет – заради чист популизъм, или от добра воля – реши да направи къщички за тях в центъра на някакъв си квартал.

Тогава сякаш за първи път злодеите придобиха лице. И това лице, което отнесе цялата вина за Могилино, се оказа... на няколко обикновени човека.

Това се случи, защото явно водещите на сутрешните блокове през деня спят, за да станат рано и да проповядват морал и човечност за "Добро утро". Те започнаха да раздават правосъдие с голямата резачка, без изобщо да премерят преди това.

Те казаха, че “трябва да си малоумен”, за да не искаш децата близо до къщата си.

Те се изненадаха, че кондукторите във влаковете заключват вратите.

Те се потресоха, че 5 тийнейджърки са се сбили на улицата.

Без повече цитати, си представи следната ситуация: един селянин – в най-буквалния смисъл на думата – човек от село, с много нисък социален статус и очевидно – не особено изрядна хигиена - пътува пред мен в маршрутката.

Пътуват и една девойка с наднормено тегло, един изключително безвкусно облечен младеж, облят с тонове парфюм и също толкова лишената от вкус негова приятелка. Последните трима в продължение на половин час правят толкова грозни коментари по повод миризмата на човека, седнал пред мен, че ми става неудобно.

Мълча си, разбира се – споменах, че хич не съм активен гражданин. В някакъв момент тримцата изчезват, а човекът се обръща на една страна и се разплаква с такива сълзи, че дъждът отвън се засрами за несериозността си и спря. Утре, повярвай, по-пълната девойка също ще реве някъде, обидена от нечии еротични фантазии за манекенки.

Защото никога не се замисляме какво причиняваме на другите със собствената си безпардонна и нагла нетолерантност.

Сега ще се върна на изброените случаи и ще попитам “има ли някаква причина цял квартал за една нощ да събере подписи срещу къщичките и да излезе по медиите твърдо решен да отстоява позицията си?”, “кой точно е виновен за трагедията във влака?”, “нормално ли е тийнейджърки да се бият по улиците?”.

Ето и отговорите:

Знаете ли какво си мислят мнозинството българи за Могилино? Ей, сега ще ви го формулирам: “Тити плаче на екрана, аз ще дам 1.50 по GSM-a и това ще го накара да се усмихва пак.”. Признай си - и ти, и твойта майка също, че изобщо не би прегърнал идеята деца с увреждания да живеят в апартамента до теб.

Признай си, че наистина, ама наистина би дал половината си живот, за да не бъде твоето дете такова.

И ако някаква съвест те гризе за тази позиция, сега ще те оправдая. Ти най-вероятно нямаш никаква идея какви са тези деца, какви са уврежданията им, нуждите, възможностите.

Като снега всяка година, тази трагедия ни изненада, завари ни по бели гащи и с бели петна в съзнанието какво точно се случва. И според мен хората реагираха така, защото никой не си е направил труда да им каже за решението, да им каже за децата, специфичните им нужди и ползата или вредата от тяхното интегриране.

Толерантността за другия е пряко свързана с познанието за него. Доказателствата са във всеки учебник по социология.

На въпроса с трагедията във влака, ще отговоря точно с едно изречение:

Ако утре човек се пребие в асансьор във висок блок в "Дружба", "Надежда" или “Обеля” големият проблем и виновник ще бъде същият – ние, които нямаме никакви граждански пориви да си искаме правата и да ги защитаваме и те, които така и не смогнаха да се погрижат за хилядите проблеми с безопасността на гражданите.

За децата можем да си говорим до утре, но явно проблемът в пернишния случай наистина беше, че “имаше кой да снима с телефон” (според една от сутрешните водещи).

Ами то по принцип има два варианта – да знаем и да не знаем. Да виждаме и да не виждаме.

Изобщо, хубаво е да си говорим за проблемите на децата, но май по-полезно е да говорим с децата. Не съм тийнейджър от три години и за този период нещата не са се променили особено.

Затова си позволявам да предположа: вчерашната случка в маршрутката, несъответствието в мненията на съдещите журналисти и съдените граждани, недоумението пред проблемите в инфраструктурата и ужасните престъпления на малолетни се случват, защото напоследък сме забравили да общуваме.

Всичко, което идва отвън, си остава там поради невежество. Ако съобщенията от външния свят не съответстват на вътрешния ни монолог, пропусквателната активност на съзнанието ни е нулева.

За да излезе нещо навън (извън главата, семейството и аверите за по ракия), трябва то пряко и своевременно да ни застрашава. Ако не е така, не ни се харчат пари и нерви за профилактика. Дори глас не ни се харчи...

Ето ти и предложението: слушай и говори. И се огледай - плаче ли някой в маршрутката до теб...