Заплата на показ

В днешно време търсенето на работа се е превърнало почти във всекидневие. Не че навремето хората не са се интересували от това, но тогава не е и имало толкова възможности.

Ако сега си търсиш работа, трябва да си се заредил с мощно и мазно мотивационно писмо, CV (на български и английски, понеже все някой ще те попита защо си го пратил на английски, а не на български или обратното), както и актуална снимка (на която по възможност да не приличаш на нещо, довлечено от котката).

Зареждаш се зад монитора и започваш да обстрелваш работодателите с тези документи, прибавяйки обичайната придружаваща фраза в мейла “Zdraveite, izprashtam prilojeno CV vuv vruzka s obyavata za rabota” и т. н.

Почти веднага забравяш на кого какво си пратил, защото в момента сайтовете за работа са пълни с обяви, в които се търсят: фактуристи, застрахователни агенти, финансови анализатори, Пи Ар-и, бранд мениджъри, експерти по стратегически маркетинг, шофьори, счетоводители, шивачки, копи райтъри, рекламни консултанти, миячки, стюардеси и още около 1000 подобни. А българите са гъвкави същества и дори да са завършили техникум по текстил или океански риболов, нищо няма да ги спре да кандидатстват за позицията C++/Win32 API and Linux software engineer.

Заплащането винаги е: конкурентно, атрактивно, привлекателно, обвързано с резултатите, добро, много добро, отлично (седни си, шест). Какво точно се крие зад тези прилагателни в повечето случаи не знаем. За съжаление, тази тайна ни се разкрива на второ или трето интервю, рядко на първо.

В един момент започват обаждания от разни места, за които, както споменах, вече си забравил, че си кандидатствал. Добър ден, обаждаме се от еди къде си, вие сте кандидатствали при нас, бихте ли могли да дойдете на интервю еди кога си.

Боже, тези пък кои бяха, ама нищо, трескаво записваш, обикновено на хвърчащи листчета, часа за интервюто. Вторник от 4, сряда от 3 и петък от 12 И, АКО ОБИЧАТЕ, БЪДЕТЕ ТОЧНИ!!!

Случвало ми се е и да ми се обаждат вкъщи от агенцията за подбор на персонал и да ме канят на интервю, като на моя въпрос – разбира се, а къде точно да дойда, презрително ми се отговаря – не знаете ли адреса. Извинете, че не съм запомнила адреса на всички агенции за човешки ресурси в страната, ще се постарая да ги наизустя. И си носете пак документите и снимката, и всичко си носете, защото не ни работи принтерът.

От страх след крясъка за точността се пласирам на интервюто 15 минути по-рано. Самото интервю се състои от няколко части – тест, който трябва да попълня под строгия поглед на огромен пясъчен часовник, и половинчасов разпит. Отговарям на следните въпроси: каква е последната книга, която прочетохте, как се справяте с препятствията и кое беше последното (аз да не съм Светла Димитрова??), егоист ли сте, избухвате ли често (да, когато ми задават тъпи въпроси), кой е любимият ви цвят, коя зодия сте (очаквам да ме попитат планетите в коя галактика се намират), от София ли сте, общителна ли сте, как си представяте задълженията в работата, за която кандидатствате, какво ще направите, ако спечелите от тотото (няма да ходя на интервюта!!!), как се справяте със сроковете, умеете ли да работите с компютър (какво е това ???), каква заплата очаквате. Тук е повратният момент, в който очите на интервюиращия стават като палачинки след споменатата от мен сума.

Разделяме се с взаимно облекчение. След интервюто се чувствам като радиоактивен отпадък и по пътя към вкъщи се спъвам във всички препятствия, които срещна.

Пак сядам зад монитора и започвам да спамвам работодатели. Попадам на интересна обява, на английски. Търси се ПР мендижър. Не асистент, не и експерт, а мениджър. Трябва да е комуникативен, отговорен, с ексълънт английски, компютърна грамотност, поне 2-3 години опит на подобна позиция, да иска да работи под напрежение, в динамична обстановка.

От човека се очаква да: разработва кампании, да отговаря за доброто медийно представяне на компанията/продукта, да участва в работата на маркетинговия отдел и още около 100 неща. Заплата: 400 лева. Тук едва не се задавям. Ама - как така 400 лева?? Наясно съм, че ще си намерят човек, който да работи за толкова пари, но все пак не мога да спра да негодувам срещу абсурдността на предлаганото срещу всичките изисквани всестранни умения.

Вече развивам чувството, че се намирам в една сценка от «Улицата», в която Лафазанов играеше ролята на пешеходец и охотно предлагаше на мутрата с БМВ да доведе цялото си семейство, за да бъдат прегазени вкупом, ако може на връщане от магазина, за да се овъргалят в яйца, кал и локва. Накрая казваше на мутрягата «Много се радвам, че мога да ви услужа».

Мисля, че на следващото интервю ще кажа - много ще се радвам, ако мога да ви услужа. Ще работя денонощно, ще спя на черджето отвън, за да не ви цапам плочките в офиса. Не искам осигуровки, нито заплата. Даже аз ще ви плащам, че сте ме прибрали. Ама разбира се, че ще идвам и събота. Че и неделя дори. Не, и отпуск няма да искам. И магистратурата ще си прекъсна. Няма да излизам да ям, вода също няма да пия. Няма и да дишам, ако това ще ви накара да се чувствате по-добре.

Изводът ми от почти едномесечния тур по интервюта: много рядко въобще се осъществява нормален разговор, в повечето случаи ти се задават глупави въпроси, от които съм сигурна, че не става ясно що за човек кандидатства. Гледат те като неграмотна отрепка. Бъркат ти името. Дори не си правят труда да звъннат, за да те уведомят дали трябва да ходиш на още интервюта, или не ставаш за нищо. Кимат одобрително на качествата и дипломите, които притежаваш, и гледат като отровени на очакванията ти за заплата.

Истината е, че работа има, но това, което се предлага срещу труда е просто смешно. Друга истина е, че докато предлаганата заплата е 300 лева, работа няма да се върши добре, защото служителят ще търси алтернативни, допълнителни източници на доходи, за да си плати тока. И докато това бъде осъзнато, оплаквания ще има и в двете посоки – и от работодатели, и от търсещите работа.

А дотогава ще се наложи да продължим да се учим да бъдем комуникативни, да се справяме с препятствия и трудни ситуации. За да можем да ви услужим.