Ученият, сглобил бомбата над Нагасаки: Знаехме какво ще причини, но не го чувствахме

На 9 август 1945 г. плутониева атомна бомба е хвърлена над японския град Нагасаки - удар, след който Втората световна война върви към своя край. Тридесет години по-късно американски физик, участвал в сглобяването на бомбата, разкрива пред BBC защо според него използването ѝ вече е било почти невъзможно да бъде спряно - и че плановете са предвиждали още атомни удари.

"Не беше от липса на загриженост за човечеството - беше именно заради загриженост за човечеството. Може би това беше грехът."

Тридесет години след участието си в атомната бомбардировка над Нагасаки на 9 август 1945 г. американският физик Филип Морисън говори откровено пред медията за решенията, взети в дните и седмиците преди безпрецедентния ядрен удар.

Морисън има ключова роля в "Проекта Манхатън" ("Manhattan Project") - строго секретната съюзническа програма за създаването на първите ядрени оръжия - и работи в лабораторията в Лос Аламос, ръководена от бившия му преподавател Дж. Робърт Опенхаймер.

Той присъства на изпитанието "Тринити" ("Trinity") на първата атомна бомба на 16 юли 1945 г., като превозва плутониевото ѝ ядро в скута си по време на пътуването с автомобил до Ню Мексико. След това заминава за малкия остров Тиниан, южно от Сайпан, където помага за сглобяването на плутониевата бомба "Дебелака" ("Fat Man"), използвана над Нагасаки. На 9 август той ръководи товаренето ѝ на бомбардировач B-29 - само три дни след атаката над Хирошима.

Именно на Тиниан американските сили изграждат това, което Морисън по-късно описва като "най-голямото летище в света".

"Огромен коралов хребет беше наполовина изравнен, за да се запълни неравната равнина и да се изградят шест писти... всяка дълга почти 3,2 км", свидетелства той пред комисия на Сената през декември 1945 г.

Мащабът на разрушението

В същите показания Морисън разкрива и мащаба на подготовката за запалителните бомбардировки над японски градове.

"Всеки ден в пристанището стояха танкери, натоварени с хиляди тонове авиационен бензин... По огромните писти се движеха гигантските самолети... На всеки 15 секунди излиташе още един B-29. Това продължаваше час и половина... Хиляда B-29 отново и отново изгаряха много квадратни километри от един град само при една атака."

"Атомната бомба беше нещо съвсем различно", отбелязва той.

"Нямаше кораби, натоварени със запалителни боеприпаси. Вместо всички оръжейни специалисти и складове за бомби имаше около 25 души от Лос Аламос, няколко бараки Quonset - предварително сглобяеми постройки от гофрирана стомана, превърнати в лаборатории за изпитания - и една оградена с барикади сграда. Ударната мисия излетя след полунощ. Летището беше пусто... И един самолет профуча по пистата, излетя и пое курс към градовете на врага."

Оценките за броя на жертвите варират, но се смята, че около 40 000 души загиват при първоначалния взрив в Нагасаки, а през следващите пет години повече от 100 000 смъртни случая са пряко свързани с бомбардировката. В Хирошима най-малко 80 000 души загиват непосредствено, а общият брой на жертвите впоследствие достига приблизително 140 000 заради тежки изгаряния, наранявания и остра лъчева болест.

След войната Морисън посещава опустошените Хирошима и Нагасаки като част от официален научен екип, натоварен да оцени пораженията. Един момент от Хирошима остава особено ярък в спомените му.

"Японски представител стоеше сред развалините и ни каза: "Всичко това от една бомба - непоносимо е."

"Един самолет, с една бомба, беше унищожил много квадратни километри от един град - и то още по-пълно, с още по-малък шанс за съпротива или бягство, отколкото атаката с 1000 самолета."

Въпреки участието си в проекта Морисън всъщност се надявал атомната бомба да не бъде използвана в реални бойни действия. Той застава начело на група млади физици от Лос Аламос, които подкрепят идеята първо да бъде организирана публична демонстрация на оръжието, преди то да бъде използвано срещу Япония.

Морисън, който е на 30 години, когато ръководи сглобяването на "Дебелака" на Тиниан, искал да бъде "поканена международна делегация в пустинята", разказва той пред Мелвин Браг от BBC през 1975 година.

"Но в условията на война това беше пожелателно мислене."

Снимка: Getty Images

"Ужасен импулс"

Физикът описва усещане за неудържим ход на събитията, който продължава дори когато вече става ясно, че нацистка Германия ще бъде победена.

"Войната все още продължаваше. Движехме се към огромна битка в Тихия океан... така че би било невъзможно да се спре", обяснява Морисън.

Според него единственият човек, който би могъл да промени посоката, е американският президент Франклин Д. Рузвелт, който умира през април 1945 г.

"Единственият шанс американската позиция да бъде променена сериозно, според мен, би бил Рузвелт да беше останал жив... Той почина в разгара на разработването, преди да знаем дали бомбата ще проработи, преди да бъде решено как ще бъдат използвани бомбите", казва Морисън.

"Той беше единственият човек, според мен, който имаше достатъчно авторитет и достатъчно сила в правителството, за да обърне този ужасен импулс."

Когато Хари С. Труман става президент, той дори не знае за съществуването на проекта и научава за него едва в часовете след полагането на клетвата. Малко повече от три месеца по-късно именно той дава заповедта за атомните бомбардировки.

"Вярно е, че той взе решението, но мисля, че е справедливо да кажем, че решението взе него. Щеше да бъде изключително смел ход той да промени всичко след толкова години и да го спре... този шанс на практика изчезна със смъртта на Рузвелт."

Според физика същата неудържима сила действа и при решението двете атомни бомби да бъдат хвърлени една след друга.

"Не се разглеждаха като първа и втора бомба. Заповедите към командирите бяха: "Хвърлете бомба номер едно, а след това хвърлете бомба номер две възможно най-скоро."

"Щеше да е необходим силен човек във Вашингтон, който да види огромния ефект от първата бомба... и да каже: "Добре, нека изчакаме с втората". Това щеше да изисква мислене на най-високо равнище, способност да се задействат сложните връзки и правилните заповеди да достигнат до правилните генерали."

Планът е предвиждал още атомни бомби

Двете бомбардировки се случват - но според Морисън плановете не приключвали с тях.

"Първоначалното решение беше, ако се наложи, да продължим цяла година да хвърляме тези бомби... На мен ми беше възложено да изготвя план за това", разказва той пред Браг.

"Имах план, схема, график, човек, който да ме замести, и организация как да пътувам напред-назад."

Дали самият Морисън би могъл действително да продължи с тази работа, след като той и останалите учени от Лос Аламос виждат последиците от бомбардировките, остава неясно.

"Интелектуално много добре познавахме както непосредствените, така и... страховитите дългосрочни ефекти. Но това беше само от четенето на книги и гледането на числа", обяснява той.

"А разликата между числата... и това да видиш живата реалност, умиращата реалност, е огромна за всеки човек, за целия свят. Така че мисля, че го знаехме, но не го чувствахме."

Морисън си спомня и атмосферата във военната база в Тихия океан в нощта след бомбардировката над Хирошима.

"Онази вечер имаше голямо парти, но повечето учени не отидоха. Хората от Военновъздушните сили, войниците, пиеха. Те знаеха, че войната е към края си. Изглеждаше, усещаше се като огромна победа."

Учените обаче, разказва той, "седяха мрачни и мислеха... за края на света".

И все пак преди самите бомбардировки Морисън никога не стига до решението да напусне "Проекта Манхатън".

"Въпреки решителната и упорита съпротива срещу всичко това, не виждам как бих могъл да постъпя по различен начин. В нито един момент не съм мислил да спра."

Попитан дали Съюзниците биха хвърлили атомна бомба над Берлин, ако оръжието е било готово преди поражението на нацистите, отговорът му е категоричен.

"О, абсолютно, без никакво колебание... Преди всичко се страхувахме от германците и те бяха нашият враг."

От създател на бомбата до противник на ядреното разпространение

След войната Морисън става професор в Масачузетския технологичен институт и се превръща в активен противник на разпространението на ядрени оръжия, като е сред водещите фигури в движението "без трета бомба".

"От само себе си се разбира, че както повечето учени от проекта, съм напълно убеден, че не може да бъде позволена още една война", заявява той в показанията си пред Сената през 1945 г.

А когато години по-късно поглежда назад към Хирошима и Нагасаки, Морисън е убеден, че Съюзниците е трябвало да направят поне едно нещо различно.

"Твърдо вярвам, че трябваше да бъде отправено подходящо предупреждение", казва той.

"Поглеждайки назад, няма никакво оправдание за това, че не беше отправено ясно и адекватно предупреждение."

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.