Данъчни истории

Той /документът/ регистрира активно присъствие в сънищата ми под формата на кошмар. Цифрите танцуват пред погледа ми и скачат от графа в графа, ту в графа ДОД, ту в графа здравно осигуряване, накрая им изгубвам дирите.

Извън царството на Морфей декларацията също има кошмарен вид и когато я докосна предизвиква у мен нервни тикове, изприщване и разни други психосоматични отклонения.

Всяка година се опитвам упорито да събера служебните си бележки максимално рано, та да имам поне два месеца да си попълня надлежно декларацията, защото е крайно време да се науча сама и два месеца са един хубав срок за финализиране на занятието. В края на краищата, сума ти народ си я попълва, значи дори и аз би трябвало да мога.

Това, обаче, не се случва и традицията е да се сдобивам с бележките няколко дни преди крайния срок. След това декларацията бива връчена на познат счетоводител, който сръчно попълва ужасяващите графи. То не е здравно осигуряване, не е пенсионно осигуряване, ДОО, ДОД и разни подобни чудатости. Аз лично се чудя за какво ми е пенсионно осигуряване, като надали ще доживея до такава преклонна възраст, но се старая да потисна бурния си протест.

Затова се забавлявам да разглеждам документа, тъй като друго не бих могла да направя с него. Вътре има интересни части за попълване от хора с различни професии, като пчелари, бубари и други подобни.

След като мине процесът на попълване, следва още по-увеселителната част, а именно – чакане на опашка в Централна поща, за да пусна декларацията с обратна разписка до общината. Опашката е дълга, сочна и се влачи със скоростта на ленивец от джунглите на Мадагаскар.

Там завързвам разговори с изнервени граждани, които пуфтят и застават от крак на крак, потропват нервно и си гледат часовника през 37 секунди. Естествено, само една служителка обработва декларациите, максимум две, но от какво зависи броят им - не знам.

След около 2 астрономически часа щастието се изсипва и върху моята глава, сдобивам се с обратна разписка и се отървавам от документа с пчеларите и то навреме. От няколко години насам се старая да подам декларацията до 15 април, тъй като имам богат опит с престъпното деяние, наречено изпускане на крайния срок.

Това ми се случи в година, в която данъкът ми възлизаше цифром и словом на 2.67 лв., но бях извикана с официално писмо в общината, където ме уведомиха, че съм едва ли не международен данъчен престъпник. Платих глоба, платих си и данъка и отървах Сливенския затвор и последната страница на Нощен труд на косъм.

Оттогава датата 15 април предизвиква у мен усещането, което създаваше и 15 септември в ученическите ми години. Само че от началото на учебната година се отървах отдавна, без особени последици. От данъците отърване няма. Тоест има, но последиците са осезаеми.