Цялото време

Тези дни ще се състои традиционното гостуване на любимия ни Варненския театър по софийските сцени. Гастролът започна вчера, когато в Театъра на Българската Армия гостува спектакълът на Пламен Марков - “Български работи”.

Макар и драматургичен, текстът на представлението е направен по автентични текстове от края на 19 век - една заявена претенция за достоверност. В него е нарисуван българският народ в своето минало и, може би, свършено време. Различни случки, навързани помежду си кинематографично, подобно на тези в „100 години самота“ се нижат пред зрителите, очертавайки портрет на българския едновремешен бит, но в неговите състояния на ексцесия, на лудост.

В спектакъла болни от любов се избиват заради подхвърлени кокал и лоша дума, бременна жена е убита случайно, младоженка умира, скалпирана от любимия си, брат брата убива, божият случител е най-голям изедник....

Всичко това е разказано като една далечна реалност, с установена дистанция – при това - на две нива. Първо от разказвача, който води зрителите към онова време като Харон – бавно и устремено до дълбоките води на другия свят. Следва нивото на разказването – персонажите са на седянка и разказват какво е било, как го знаят... И влизат в ролите. Понякога се вживяват до крайност, до пълно съпричастие, до аз-форма. Но дори тогава има кой да те дръпне и да прекъсне пътуването ти към тялото и съзнанието на отдавна умрелите.

Навлизайки в това царство, сякаш наистина денят изчезва и героите се пренасят в тъмните векове. След появата на първия човек в тъмна палитра, ефирните бели роби - част от концептуалната сценография - бавно се заменят с черни, оръфани дрехи, със забрадки и очи, в които е по-скоро нощ, отколкото ден.

Наяве излиза диващината, редом с различните страсти и изкушения – любовта, парите, злобата, ревността, фанатизмът...

Персонажите се размотават между тяхното настояще и онова, за което разказват, лутат се в отговорите на мъчителни въпроси, припомнят си, вживяват се... Дистанцираният поглед и почти неразбираемият диалект ни лишават от прекалено съпричастие. Но в същото време в текста има много народопсихологически черти, които, в малко опитомен, култивиран вариант, и в момента присъстват в у българите.

Съвсем различен е погледът към миналото и настоящето в другата гостуваща постановка, която може да бъде видяна днес от 19 часа в Сатиричния театър - „Време на обичаш, време да умреш“ на младата режисьорка, завършила в Германия - Гергана Димитрова.

Спектакълът ни предлага един сюжет от съвсем близкото минало.

Малък град някъде в западна Европа преди падането на Берлинската стена. Петер е обикновен човек с минало на хиляди също толкова обикновени хора. Което обаче не го предпазва от Кризата.

Тя настъпва внезапно, като дежа-ву и го връща в годините преди падането на Берлинската стена – в неговото детство. Баща му е емигрирал нелегално в чужбина, поради което той и майка му са тормозени от властта. У тях се нанася чичо му...

В училище, макар да не е бунтар, той е в тотално неразбирателство със системата, която не понася истината и не я счита за ценност. По-тежкият удар обаче се оказва, че дори приятелите му, които заедно с него са тормозени заради позицията си, в един момент избират сигурността пред идеалите.

Пиесата на немския драматург Фриц Катер ни кара да се замислим какви сме били и защо ме такива сега, какво може да излекува старите рани и какво никога не може да бъде изличено от съзнанието и подсъзнанието на човека. В този смисъл, изиграна в контекста на преход в бивша страна отсам на Завесата, бихме могли да отнесем „Време на обичаш, време да умреш“ и като пиеса за сегашното време и бъдещето – защото отговаря на въпроса Какви сме и защо сме такива.

Направена с уникален за българския театър кино-подход, тя разкрива ненатрапчиво настоящето – чрез множество фрагменти, които в цялост оформят нашия филм. И може би си заслужава да го гледаме...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.