Пътят към Дамаск минава през Москва

Вече четири години американската политика спрямо Сирия се основава на едно желание и на една молитва: желанието президентът Башар Асад да се оттегли и молитва "умерената" сирийска опозиция да бъде нещо повече от това, което тя всъщност представлява. Сега и Русия се включи в играта и отговорът на американското правителство и на много коментатори, изглежда, е още по-силно да желаят и още по-силно да се молят, като в същото време заклеймяват Русия, че се бърка, където не й е работа, пишат Гордън Адамс и Стивън Уолт в "Ню Йорк таймс".

Колкото и много американци и европейци да се възмущават от това, което руският президент Владимир Путин направи в Крим и Украйна, интервенцията на Москва в Сирия може би предлага първият лъч на надежда за излизане от тресавището там. Путин е прав, че само едно стабилно управление и сигурност (в страната) ще позволят на сирийските бежанци да се завърнат у дома.

Вместо да се стреми към решителна победа, Америка трябва да търси прекратяване на войната с едно не толкова гръмко и не толкова удовлетворително споразумение. САЩ трябва да преследват две цели в Сирия. Първо, възстановяване на реда в онези части от страната, които не са под контрола на "Ислямска държава". Второ, изграждане на коалиция от сили, които могат да се противопоставят на ИД и в крайна сметка да я изместят. Руската "намеса" може би дава шанс за постигане и на двете.

Това изисква отказ от американските предразсъдъци и от разгорещената политическа реторика. Русия не е неканен гост в Сирия. Тя присъства там от десетилетия, точно както Америка присъства в Близкия изток от над 60 години. Асад е руско протеже, а Сирия е оперативна база на руската военна машина. САЩ имат свой собствен, значително по-широк кръг от приятели и оперативни бази в региона.

В дадения момент и двете страни имат интерес от регионална стабилност. Насилническите джихадистки движения са по-голяма заплаха за Русия, отколкото за Америка. Много руснаци вече са загинали от ръцете на терористи, а хиляди руски джихадисти са се стекли в редиците на ИД с намерението един ден да се завърнат у дома.

Русия също така разполага с ценни ефективи в Сирия, каквито Америка няма: наземно военно присъствие, връзка със слабия, но функциониращ режим в Дамаск, работни връзки с правителствата на Иран и Ирак, както и споразумение за обмен на разузнавателна информация с двете, което спокойно би могло да обхване и ирански съюзници като "Хизбула".

САЩ все още държат стотици самолети и хиляди войници в района, имат и силни връзки с кюрдите. Но те имат слаби връзки с Иран, противоречиви отношения със слабото иракско правителство, много слабо разузнаване в Сирия и програма за военно обучение на умерената сирийска опозиция, която бе изоставена, след като бе призната за пълен провал.

При правилни предохранителни мерки и предпазливост една широка регионална коалиция може да се окаже мощен инструмент срещи ИД. Представителите на американското правителство трябва да признаят тези реалности и да ги използват като налични (все още) ефективи за постигане на своите хуманитарни и антиекстремистки цели.

Русия също трябва да се съобразява с реалностите. Путин ще трябва да приеме, че Асад не може да остане на власт завинаги, и че неговият режим трябва да бъде сменен. Алтернативата е хаос, който ще позволи на ИД да се укрепи и да разшири военните си операции, и край на всякаква роля за алауитското малцинство, към което спада Асад и което е издънка на шиитския ислям. Една остатъчна крайбрежна страна начело с Асад, което може би представлява за Русия вариант за път към отстъпление, не би могла да отстрани по-голямата заплаха, която ИД представлява за сигурността на Русия.

Има и риск Русия да попадне в собствения си капан, както стана със САЩ в Ирак и както стана и с двете страни в Афганистан, ако Путин сметне, че ИД може да бъде разбита само с външна военна сила. Американски ястреби като сенаторите Джон Маккейн и Линдзи Греъм допускат същата грешка. Те забравят, че противопоставянето на външна военна намеса е ключов елемент от кампанията на джихадистите за вербуване на нови бойци.

Америка и Русия трябва да приемат, че като външни сили те никога няма да бъдат в състояние сами да се противопоставят, да отслабят и да разбият ИД. Това е по силите само на една регионална коалиция.

Действайки заедно, Вашингтон и Москва могат да се възползват от съответните си връзки с регионалните сили, които всъщност разполагат с живата сила и оперативното пространство да действат: Турция, Саудитска Арабия, Иран, Ирак, страните от Залива и кюрдите. Всяка една коалиция би имала вътрешните си напрежения - най-вече между Турция и кюрдите. Но съвместният натиск от Русия и Америка би помогнал да бъдат убедени всички участници в нея да фокусират усилията си днес срещу ИД и да оставят другите си опасения за по-късно.

Разбира се, главна цел на Русия в момента е да укрепи позициите на Асад чрез атаки срещу различни противници на режима, оставяйки останалите да се разправят с ИД. Но групи като "Фронта Ан Нусра" - клон на Ал Кайда в Сирия - също не са приятели на Америка и е налице потенциал за ефективно "разделение на труда".

Координирането на нашите действия може да гарантира, че Русия няма да бие по групи, подкрепяни от Америка, и може да предотврати опасни инциденти, каквито са възможни в мътилката на войната.

Едно съвместно руско-американско усилие може да не успее да разреши сирийския проблем. То не е перфектното лекарство, но частичното съвпадение на американските и руските интереси е най-обещаващият път към решение. Американските представители трябва да прекратят тропането по масата относно руската намеса, да признаят, че Студената война е отминала, и да се заловят за държавнически бизнес.
--------
Гордън Адамс е почетен професор по международни отношения в Американския университет във Вашингтон. Стивън Уолт е професор по международни отношения в Харвардския университет.
 

/БТА/