Изменението на климата е глобален проблем — изисква глобално решение

Дали резултатът от COP29 беше провал или катастрофа? Да се ​​твърди, че вместо това е успех, би било разумно само ако противопоставим споразумението на непоправим колапс (което, уви, би било правдоподобно, като се има предвид завръщането на Доналд Тръмп). Но ако човек пренебрегне тази слаба утеха, оценката трябва да е между провал и катастрофа — провал, защото напредъкът все още е възможен, или катастрофа, защото доброто споразумение сега ще бъде твърде късн, пише Financial Times.

С право дискусиите в Баку се фокусираха върху финансите. Почти всички са съгласни, че мащабното и евтино финансиране е необходимо условие за постигане на необходимата революция в чистата енергия в нововъзникващите и развиващите се страни. Без това необходимите инвестиции няма да имат търговска възвръщаемост. Това до голяма степен се дължи на държавния риск. И все пак, когато се опитваме да разрешим глобален проблем, който изисква глобално решение, рискът на страната не би трябвало да е от значение. Това, което има значение, е глобалната възвръщаемост и следователно глобалните рискове.

В крайна сметка, съгласно споразумение, договорено от почти 200 страни, богатите страни заявиха, че ще поемат инициативата в предоставянето на „най-малко“ 300 милиарда долара финансиране за климата до 2035 г. Член на индийската делегация с право се оплака, че „това е нищожно сума”. Наистина е твърде малко, твърде късно и все още твърде несигурно.

Две експертни групи, фокусирани върху необходимостта от увеличаване на финансирането, дадоха донякъде различни оценки: първата го разглежда като провал; вторият мисли за това като за бедствие.

В лагера на „провала“ са Амар Бхаттачаря, Вера Сонгве и Никълъс Стърн, съпредседатели на „независимата експертна група на високо ниво за финансиране на климата“ . Те „приветстват публикуването на . . . текст на председателството на COP29 относно новата колективна количествена цел за финансиране на климата“. Те отбелязват, че текстът призовава „всички участници“ да работят за увеличаване на финансирането за развиващите се страни „от всички публични и частни източници до най-малко 1,3 трилиона долара“ годишно „до 2035 г.“. Освен това, добавят те, той призовава развитите страни да увеличат финансовата си подкрепа за развиващите се страни до 250 милиарда долара годишно до 2035 г. И все пак те добавят: „Тази цифра е твърде ниска и не съответства на изпълнението на Парижкото споразумение.“

В лагера на бедствието е група, която включва Йохан Рокстрьом от Потсдамския институт за изследване на климата, Алиса Клайнниенхуис от Корнел и Патрик Болтън от Имперския колеж (използване на доклад на Клайнниенхуис и Болтън) . Те твърдят , че светът е достигнал точка на „климатична извънредна ситуация“. Глобалните емисии, казват те, трябва да бъдат намалени със 7,5 процента годишно отсега нататък. Това би изисквало драматичен обрат от последните тенденции. Следователно е „необходимо да се мобилизира финансиране за климата сега — като се започне в пълен мащаб през 2025 г. — а не „до 2035 г.“ (или „до 2030 г.“, както предлага Третият доклад на IHLEG относно финансирането на климата“).

В основата на тези оценки стоят различията по отношение на опасностите, целите и политическите реалности. Фундаменталната точка на анализа на Rockström et al е първостепенният приоритет за поддържане на повишаването на температурата над нивата от прединдустриалната епоха под 1,5C, както е посочено в Парижкото споразумение от 2015 г. Те твърдят, че най-важното е, че ако преминем тази граница , както сме близо до това, ние сме в опасност да пресечем четири необратими повратни точки : колапс на ледените покривки на Гренландия и Западна Антарктика; рязко размразяване на вечната замръзналост; смърт на всички системи от тропически коралови рифове; и колапс на Лабрадорското морско течение. Всичко това би ни поставило в един нов и много опасен свят.

Освен това, докато и двете групи са съгласни относно приоритета на финансирането, IHLEG определя количествено пътя на Международната енергийна агенция за „нетни нулеви емисии до 2050 г.“ (NZE). И този път, и този на Kleinnijenhuis и Bolton са предназначени да ограничат повишаването на температурата до 1,5C.

И накрая, има различни виждания за политическите реалности. Харесва ви или не, ускореният път, желан от Rockström et al, особено предложените 256 милиарда долара годишни безвъзмездни средства, няма да се случи сега. Трябва да се намери начин да се заобиколи това ограничение. Отново „реалистичният“ избор в Баку беше, както беше отбелязано, между съгласието за нещо неадекватно и борбата за нещо по-добро в бъдеще или приемането на провал на процеса.

И все пак настояването на Rockström et al за опасностите също е „реалистично“. Ако просто се преструваме, че действаме, климатът няма да забележи. Превръща се в мода да се отнасяме с презрение към откритията на науката, когато ги намираме за неудобни. Но това не е по-разумно от това да скочиш от покрива на 10-етажна сграда без парашут и да се надяваш да полетиш.

Големите точки, по които всички трябва да се съгласим, е, че стабилизирането на климата в света е в интерес на всеки, който не иска да живее на Марс. Да позволим климатът ни да бъде дестабилизиран, когато сме постигнали такъв напредък в разработването на алтернативни енергийни източници, изглежда безумно. Инсталирането на чиста енергия по целия свят е в интерес на всички ни. Но нашите капиталови пазари не са глобални, а национални. Това е пазарен провал. Решението е гражданите на богатите страни да субсидират специфичния за страната риск на по-бедните. Това ще изисква безвъзмездни средства (или заеми, еквивалентни на безвъзмездни средства) от около 256 милиарда долара годишно, предполагат Rockström et al. Да, това е голяма сума. Но това е само малко над една четвърт от бюджета за отбрана на САЩ и 0,3 процента от общия БВП на страните с високи доходи .